Франческо Фьоретти - Тайната библиотека на Леонардо

– Знае ли човек, аз навярно съм способен да го направя – отговори художникът, като се засмя.

– Но ти не си доминиканец.

Отидоха заедно един следобед в манастира „Сан Марко“. Леонардо показа на абата пропуска за библиотеката, подписан от служител на Синьорията. Забелязаха, че монасите бяха облечени в широки и дълги одежди от хубав плат, типични за калугери, а не онези, които използваха по времето на Савонарола. Абатът погледна накриво францисканеца.

– Той е с мен – каза Леонардо. – Известен математик е, автор на „Всичко за аритметиката, геометрията, пропорциите и пропорционалностите“.

Погледът продължаваше да бъде мрачен, но абатът направи знак с ръка на един послушник, седнал зад гърба му, да се приближи.

– Заведи двамата гости в библиотеката.

Те последваха послушника по коридора, който водеше към манастирския двор.

– Няма ли вече никой от времето на Савонарола? – попита художникът.

Младежът се обърна към него и се прекръсти с изплашено изражение, сякаш бе видял до себе си самия дявол.

– Никога повече не произнасяйте това име между тези стени. Манастирът беше пречистен от злите духове, но врагът е коварен, демонът на схизмата и ереста винаги дебне в засада и не трябва да му даваме никакви поводи...

Леонардо също се прекръсти и продължи да нас​ тоява.

– Все пак останал ли е някой от времето... на еретика?

– Всички са преместени или изпратени в изгнание. Останаха само няколко монаси, които са твърде стари, за да се движат, или твърде безобидни, за да бъдат подозирани в нещо, като брат Анселмо или...

– Може ли да поговорим с този брат Анселмо? – попита Леонардо, докато Лука правеше красноречиви жестове, карайки го да не упорства.

– Единственият начин – отвърна послушникът – е да отидете в килията му, защото той не може да ходи. Но аз не мога...

– Искам само да го попитам дали знае нещо за един стар приятел, който беше тук много преди идването на еретика – брат Мариано Уги. Не живея във Флоренция от осемнайсет години, тогава познавах всички. Сега често виждам лица, които ми се струват познати, ала вече не си спомням имена. Бих желал да го попитам дали има някакви сведения за този благочестив монах, който бе тук. Направете ми тази услуга, ще оставя дарение за манастира.

– Нямам право – заяви нелюбезно послушникът, докато им отваряше вратата на библиотеката.

След това се обърна и се запъти обратно към портиерната.

Те влязоха и като минаха край големите маси в средата и стената отдясно, покрита с лавици, пълни с книги, се насочиха към бюрото в дъното на залата, където бе седнал монахът библиотекар, който разпозна Леонардо и стана, за да го посрещне. Художникът му представи францисканеца и го помоли да му покаже лавиците с трудовете по математика. Доминиканецът го съпроводи до отсрещната стена, която беше отрупана с книги. Докато библиотекарят и художникът си говореха шепнешком, математикът се приближи и започна да разглежда томовете един по един.

– Liber embadorum [47] „Практическа геометрия“, или „Измерване на обемите и повърхнините“. – Б. пр. ! – възкликна по едно време, обръщайки се към Леонардо. – Това е книга за повърхнините, написана преди около четири века от един испански евреин, когото ние наричаме Савасорда. Преведена е на латински от неговия приятел Платон Тибуртино, преводач от еврейски и арабски – този, който е пренесъл в Европа някои тогава още непознати трактати на Архимед и първото описание на астролаба.

– Платоник от XII век? – попита художникът.

– Ако се интересуваш от лицата на равнинните фигури – каза му математикът, – трябва да прочетеш тази книга.

След това, за изненада на приятеля си, брат Лука се обърна директно към библиотекаря.

– Тук ли е още брат Анселмо? – попита той. – Беше мой скъп приятел, но сега, ако е жив, трябва да е много възрастен.

– Брат Анселмо да Бизача? – уточни доминика​ нецът.

– Същият! – възкликна францисканецът, намигайки на приятеля си.

– Жив и здрав е – отвърна монахът.

– Де да можехме да го изненадаме! Сигурно много ще се зарадва!

– Ще ви заведа при него – предложи библиоте​ карят.

Леонардо едва се сдържа да не избухне в смях.

– Последвайте ме – каза монахът, след като прошепна на помощника си, че ще отсъства няколко минути.

Излязоха отново в манастирския двор и се качиха на горния етаж, минаха през дълъг коридор, в дъното на който доминиканецът бутна една леко притворена врата.