Франческо Фьоретти - Тайната библиотека на Леонардо

Маркизът не спираше да му разказва за битката при Форново през 1495 година срещу краля на Франция Шарл VIII, където той, командир на войската на Свещената лига, категорично извоювал победа и бил почитан от придворни художници и поети като новия Цезар, който наказва упоритата наглост на нашественика гал. Жалко, че също толкова категорично френските ветерани, които Леонардо беше слушал в Милано, смятаха, че битката при Форново е била спечелена от тях и е представлявала голям реванш на непобедимия на италианска почва франк срещу надменната арогантност на макар и далечния нашественик латинец.

Ала по-вероятно беше да не е победил никой във Форново. Доколкото Леонардо знаеше, войската на Лигата е разполагала с огромно числено превъзходство и със сигурност е щяла да вземе връх, ако албанските стратиоти бяха нападнали авангарда на френската армия, както би трябвало, вместо да атакуват обозите, където се съхраняваха големите военни трофеи, които Шарл VIII бе натрупал по време на похода си в Италия, и ако миланските войници бяха препречили пътя на французите бегълци, вместо да ги оставят необезпокоявани, за да може Мавъра да подпише сепаративен мир с френския крал. Всъщност войските от отвъд Алпите, изтощени от новата зараза, която неаполитанците наричаха „френската болест“, а французите – „неаполитанската болест“, си тръгнаха без големи загуби: Лигата беше понесла повече поражения и с изключение на факта, че оцелелите стратиоти бяха забогатели извънредно много, намерението ѝ да даде сериозен урок на галите, или франките определено бе пропаднало. Ето че сега те се върнаха: французите отново атакуваха след по-малко от пет години, а Мавъра беше първият, който трябваше да си отиде.

Въпреки това и макар че към конете от породата „Гонзага“ изпитваше по-скоро естетически, отколкото състезателен интерес, на Леонардо му доставяше удоволствие да прекарва време с маркиза и неговите разкази, защото, докато по-късно се разхождаше сам в гъстата мъгла, която неизменно обгръщаше огром​ ния дворец „Мармироло“, го завладяваше мъчителна меланхолия. Мислеше за близо осемнайсетте години в Милано, за това каква малка следа беше оставил, за хилядите пропилени възможности, за жалкия край на коня, който така и не довърши и който всъщност трябваше да му осигури слава, за тревогите около съмнителното запазване на единствената му голяма творба, осъществена там – експерименталната фреска в „Санта Мария деле Грацие“, която обаче, както изглеждаше, все пак вече беше оцеляла по-дълго от Мавъра, който му я бе възложил.

Мислеше за престъплението, което не успя да разследва, за загадъчните откраднати книги, до които толкова много искаше да има достъп, за голото и безжизнено тяло на Пиерлеони върху мрамора в „Оспедале Нуово“, за бедняка, обесен вместо убиеца. Обземаше го чувство на безгранична потиснатост и тревога, макар че мислеше за своето бъдеще, за своя нов живот. Незавършеният Леонардо, неспособният Леонардо – ето как щяха да го наричат, ако му се случеше да остане в историята. Имаше прекалено много страсти, за да успее в една-единствена от тях. В ума си имаше прекалено много книги, които искаше да напише, за да може да завърши дори само една.

След седмица ги заведоха в Мантуа, където бяха гости в двореца „Сан Джорджо“. Изабела ги посрещна с голям прием, на който присъстваха всички местни благородници. Тя лично засвири на скъпа лютня, която бе поръчала да ѝ изпратят от Венеция, и изпълни музикално произведение в стил Петрарка по стихове на незнаен придворен поет и музика, създадена от самата нея. Наистина бе очарователна дама, не беше висока, нито много красива, но само защото бе твърде пълна. Брадичката ѝ беше обвита в месеста плът, която я правеше двойна. В погледа ѝ имаше нещо надменно и недостъпно, което, незнайно дали умишлено, държеше останалите на безопасна дистанция. Ала когато свиреше и пееше, изглеждаше по-красива: потънала в музиката и погълната от думите, лицето ѝ излъчваше нежна тъга и тя вече не беше нито господарка, нито повелителка на елегантността, а просто безкрайно женствена жена, дотолкова, че дори мислеше, че би могъл да я обича.

Това беше за кратко. Веднага щом свърши песента си, отново се превърна в маркизата. Продължиха с танците, после дойде време за рецитал. Придворният поет Антонио Тебалдео рецитира своите хвалебствени тристишия в стил Данте:

Великодушната, мъдра, велика Изабела,

която няма ни един недостатък