Франческо Фьоретти - Тайната библиотека на Леонардо

Всяка жива вселена се повтаря в други възможни вселени, преди енергията ѝ да се изчерпи. Той си постави за цел да изследва как душата на майката се предава на зародиша чрез пъпната връв. Всяка загадка прерастваше в друга, лека-полека свещта догаряше и посред нощ се събуждаше с глава, заровена в дланите, и ръце върху листа на масата, потънал в мрака и в неуспешни опити да постигне напредък.

– И къде ще отидем? – попита го Салаи, когато огромната зала вече беше почти празна.

– Засега в Мантуа, после ще видим.

Пътуваха заедно с маркизата на Мантуа и нейния антураж. Минаха през мъглата и равнината, каналите, улиците, плавателните канали на река Минчо. Бяха им оказали временно гостоприемство в двореца „Мармироло“ – резиденция на фамилията Гонзага сред природата, на няколко мили на север от града, в центъра на големия ловен парк на Франческо II Гонзага, съпруг на Изабела. Лично маркизът ги приветства като домакин, посрещайки с отворени обятия преди всичко брат Лука, който вече се беше запознал с брат му Джовани и бе срещал сестра му Елизабета в Урбино. Другите членове на антуража отново поеха на път за Мантуа рано сутринта заедно с маркизата и Чечилия.

Изабела д’Есте изглеждаше силно въодушевена. Винаги бе завиждала на сестра си Беатриче. Бедната Беатриче, не толкова способна и интелигентна като нея, но по-добра, беше имала късмета, противно на всички очаквания, да стане херцогиня на Милано и да живее в изключително богат дворец, много по-хубаво обзаведен от този, който бракът с един Гонзага бе предложил на сестра ѝ. Ала като доказателство за това колко безполезно чувство е завистта, ето какво се случи: Беатриче почина преждевременно, фамилията Сфорца бе принудена да напусне Милано и една значителна част от тях сега се преместваше в Мантуа. Тя щеше да посрещне възможно най-скоро художника и математика в своя дом в града, двореца „Сан Джорджо“, но тъй като искаше да им окаже всички почести, се нуждаеше от няколко дни. Те щяха да разберат, че си имат работа с най-благоразумната, компетентна, образована и изискана госпожа в Италия, която, ако ѝ бе отредена по-добра участ, въпреки че беше жена, щеше да бъде на висотата на флорентинския Лоренцо Великолепни и миланския Мавър.

От друга страна, Леонардо и учителят Лука я познаваха по име, знаеха за изтънчения ѝ вкус и художествената ѝ и литературна култура, за нейните умения в областта на латинския език и музиката, за владеенето на старогръцки, за страстта ѝ към класическото и модерното изкуство, за прозорливото ѝ меценатство. Малко се стесняваха от нея, защото бяха чували и за взискателния ѝ и неотстъпчив характер, за ярката ѝ личност, която, вместо да остави артистите, които я заобикаляха, да изявят свободно таланта си, беше склонна да се налага със свой ясно определен културен и иконографически план, искаше тя да диктува съдържанието и правилата и да обуздава нрава на своите придворни, независимо дали бяха литератори, или художници, като им натрапваше собствените си виждания. Освен това Леонардо се боеше от факта, че както съвсем естествено бе поискала от него портрет, също толкова естествено щеше да пожелае той да е по-красив от този на Чечилия – макар че маркизата беше всичко друго, но не и привлекателна, – и че имаше славата на много обидчив човек, с други думи, презираше всички художници, които се пробваха в това начинание, поради една от следните две противоположни причини: или защото не я бяха направили красива, или защото не я бяха направили да прилича на себе си.

Въпреки това гостите се възползваха от малкото дни в двореца „Мармироло“, за да подготвят набързо и според обичая подарък за маркиза и маркизата, които им оказваха гостоприемство. Монахът, непобедим на шах, се зае да довърши ръкописа De ludo scachorum [37] „За играта на шах“ – ръкопис, написан около 1500 г. от Лука Пачоли, съдържащ над 100 шахматни задачи. – Б. пр. , който искаше навреме да подари на Мавъра и в който предлагаше на господарите на Мантуа стотина схеми на игра, със своята агресивна, „бясна“ тактика, позволила му да разгроми най-големите милански шахматисти, включително най-добрия от всички, Бартоломео Туро, когото владетелят на Милано бе повикал нарочно в една крепост, на която го беше назначил за управител, за да се изправи срещу неукротимия францисканец.

Леонардо даде на Салаи указания за илюстриране на трактата, докато той най-често прекарваше времето си с маркиз Франческо, който му показваше стаите и разкоша на своя любим дворец, Залата на варварите с портретите в реални размери на неговите бойни коне и на конете за надбягвания от породата „Гонзага“, отгледани от самия него, както и личната си стая с майолика от Пезаро, декорирана с гербовете и емблемите на рода му.