Франческо Фьоретти - Тайната библиотека на Леонардо

– Чужденец ли сте, месер? – попита го глас зад гърба му.

– Как разбрахте? – попита Леонардо на свой ред, като се обърна към него.

– По това, че питате юдей за „Санта Мария дела Витория“.

– И защо не? Нямам нищо против...

– „Санта Мария дела Витория“ е построена с парите, ограбени от един еврейски банкер, който вече почти тъне в нищета.

Леонардо го помоли да му разкаже историята. Еврейският банкер се казвал Даниеле да Норса. Големият грях, с който се посрамил, бил, че изтрил от къщата, в която отишъл да живее, и бездруго грозновата фреска на Дева Мария и светиите. Бил я покрил с емблемата на своя юдейски род – сериозен акт на светотатство. Епископът на Мантуа, Сиджизмондо Гонзага, брат на маркиза, го заплашил, че ще го обеси, ако не възстанови незабавно свещената картина. Той обаче нямало как да го направи, защото освирепялата тълпа междувременно разрушила къщата му с двете фрески, намиращи се в долната и горната част, и освен това обрала всичките му богатства.

– Не оставало нищо друго, освен да го обесят – зак​ лючи мъжът, за когото не можеше да се каже дали е юдей, или християнин. – Но след завръщането от битката при Форново – продължи той – маркизът, известен със своето великодушие, заменил смъртната присъда с глоба, макар и доста солена, с която финансирал капелата и възстановяването на творбата. Сега мисля, че можете да разберете враждебността на юдеите към капелата, както и ще разберете още по-добре господина, когото попитахте, когато узнаете, че се казва именно Даниеле да Норса.

– Съжалявам – отвърна Леонардо. – Вие евреин ли сте, или християнин? Не се разбира...

– И при вас не се разбира – отвърна мъжът и тръгна, помахвайки му с ръка за сбогом.

Така отмина желанието му да види църквата и картината.

Останалата част от деня прекара в апартамента си в двореца, без да прави нищо. Стоеше там, потънал в размишления, в плен на обичайната меланхолия, която продължаваше да го измъчва, когато останеше сам през студените дни в Мантуа. Някой почука на вратата така, както обикновено прави съдбата: три отмерени и решителни удара. Не беше съдбата, беше Чечилия Галерани. Или пък кой знае...

Покани я да влезе. Понякога се случва хората да проникват в нашето пространство, сякаш не са друго, а материализация на нашите чувства. Чечилия имаше изражение, с което като че искаше да даде израз на същото разяждащо безпокойство, обзело и него през последните дни. Пристъпи вътре, без да промълви нищо, започна да обикаля нервно из стаята, видя триножника с дъската за рисуване, върху която художникът беше нанесъл профила на маркизата, покрит с прах за понсиране.

– Не прави портрета на Изабела д’Есте – нареди му тя. Леонардо изчака следващ стих, чийто край да се римува с „Есте“, но напразно. – Днес не съм в настроение за рими – додаде Чечилия, сякаш беше прочела мислите му.

Той забеляза промяната в тона ѝ и я прикани да му обясни.

– Говорите ми... Говориш ми на „ти“ за пръв път, откакто се познаваме.

– Между модела и автора на портрета понякога се заражда интимност, която дори и навикът в любовните отношения не може да създаде – отвърна тя.

Той срещна погледа ѝ, стори му се много по-красива от всякога. На лицето ѝ беше изплувало нарушеното спокойствие и една меланхолична усмивка, приличаща на магмена съвкупност от неопределени и противоречиви емоции.

– Спомняш ли си? – продължи тя. – Аз и ти никога не си говорехме. Често цареше гробна тишина, седях неподвижно и позирах. Ти беше напълно съсредоточен, а аз те наблюдавах, докато ме рисуваше: имах тази привилегия, която ще бъде дадена на много малко хора, а може би на никого повече. Гледах те и ти се възхищавах в единствените мигове, в които ти беше наистина себе си. Видях те духовно гол, какъвто си само когато твориш. И в същото време бях обект на твоето художническо внимание, и аз духовно гола пред теб, сякаш не съм била нищо преди онзи момент и историята ми започваше оттам, сякаш бях готова да бъда създадена отново в твоята творческа работилница. Аз и ти си казахме много неща в тези мигове мълчание... Знам, че е глупаво, но дойдох да ти направя сцена на ревност, ревнувам така, както никога не съм ревнувала Мавъра или съпруга си. Изабела не е Лукреция Кривели. Не прави този портрет. Не ме предавай, Леонардо, моля те. На съвестта ти ще тежи моето непоправимо поражение.

Видя я как протяга дясната си ръка към него с онези готически пръсти, изящни като катедрала от други времена, които сякаш живееха свой собствен живот, нематериалния, въздушен живот на най-срамните илюзии... Ръката, която той обичаше...