Франческо Фьоретти - Тайната библиотека на Леонардо

Опита други подходи, ала все безуспешно. Един ден беше в Корте Векия със Салаи и брат Лука. Той и математикът бяха единодушни, че е време да заминат.

– Салаи! – извика Леонардо. Момчето се появи на прага на ателието. – Салаи, продай всичко, което успееш, от материалите, които имаме във „фабриката“, и приготви багажа си. Тръгваме при първа възможност.

– И къде отиваме?

– Във Венеция – отвърна брат Лука.

– Във Флоренция – отговори едновременно с него Леонардо.

– И какво ще правим във Виченца? – попита Салаи.

Всичко беше вече готово. Той бе подредил вещите си в три сандъка, книгите, дрехите и няколко дъски за рисуване, когато бе изненадан от още едно неочаквано посещение.

– Мона Чечилия! Вие отново сте тук?

Прегърнаха се на вратата.

– Да, още съм в Милано,

на Изабела д’Есте съм придворна дама,

която с музиката под предлог

дойде да почете тук новия херцог...

…Искам да кажа, че вчера крал Луи я покани на бал и ние с нея се преструвахме, че се забавляваме много. Толкова е досаден обичаят на френските крале да се сервира обяд, докато гостите стоят прави. Освен това се хранят зле, без вилици, с ръце... Заминаваме за Мантуа в началото на следващата седмица.

– Може ли да тръгна с вас?

– Нищо не би ме направило по-щастлива.

– Пътувам с едно младо момче и един францисканец.

– Предпочитам доминиканците, но ще се примиря с това.

Междувременно Изабела Арагонска посети Луи XII и настойчиво отстояваше своята кауза. След като му разказа за всички нещастия, които бе понесла – смъртта на съпруга си и на баща си, пребиваването при Мавъра заедно със сина си, до голяма степен изолирана от фамилията Сфорца и заточена между Павия и Корте Векия, – и му призна цялата натрупана омраза през годините към бившия незаконен херцог на Милано, го помоли да отстъпи на сина ѝ Франческо херцогството и да ѝ повери регентството. Кралят не можа да повярва, че тази изстрадала жена идва да му поднесе на тепсия една толкова благоприятна възможност да се освободи от евентуален бъдещ претендент. Успокои я с приятни думи, каза ѝ, че той лично ще се погрижи за закрилата на нейния син. И спази обещанието си. Франческо ѝ бе отнет и изпратен отвъд Алпите, затвориха го в манастир и повече нищо не се разбра за него. Лишена от единствения си син, освен от всичко останало, Изабела взе със себе си двете си дъщери и отиде да бъде херцогиня в Бари.

Леонардо размишляваше върху всички тези събития. Енергията или динамиката, най-общо казано, силата, една-единствена сила действаше в макрокосмоса и в по-малкия свят, в онова резюме на Вселената, каквото представлява всеки човек. Една-единствена енергия, която се стреми само да угасне, да се завърне към първичния хаос. Една сила, която, ако бъде уловена, се натрупва, става разрушителна и помита всичко, което се противопостави на собствената ѝ разруха. Струваше му се, че само един принцип действа в живия и неживия свят. Квинтесенцията. Бурите, вихрушките, повалящи всичко по пътя си, яростта на земетресенията, прииждането на реките, гневът на морето, когато напрежението на елементите се натрупва и се освобождава внезапно чрез неочакваните бури, ненадейните инициативи на владетелите, войските, които опустошават селата, очевидно необмислените действия на обикновените хора. Всичко му изглеждаше оживено от една сила, чийто единствен стремеж е да се изчерпи, да се излее, където е възможно, като вълните във водата и въздуха, като звуците, топлината, цветовете, живота. Херцогът, малкият херцог, Изабела Арагонска, Савонарола, всички те са cupio dissolvi [36] Желание за освобождение, „желая да се освободя“ – цитат от Послание на свети апостол Павел до Филипяни, 1:23. Буквално „искам да изчезна, да се унищожа“. – Б. пр. , една могъща жажда за самоунищожение. Ето какъв е дълбокият смисъл на всичко, или поне на нещата в Италия през XV век, който беше към края си.

Но имаше нещо, което не можеше да си обясни: нестихващата жизненост на Чечилия, на неговите най-скъпи приятели, онзи тревожен копнеж да се повториш в друг живот, който обземаше всеки негов ближен, всяко несъвършено резюме на Вселената, включително и онези, които като него, като Донино, като брат Лука никога нямаше да имат деца, но бяха разкъсвани от същата жажда да оставят следа от себе си на бъдещите поколения и в безсънните и трескави нощи размишляваха върху решението на някой проблем, върху премахването на някое психическо препятствие заради тези, които ще се родят, върху събирането на древното познание, върху опитите си да го обогатят, като съхраняваха и предаваха всяко ново научено нещо чрез книгите, за да произвеждат мъдрост, за да направят по-лесен пътя на потомците. Как да си обясни всичко това?