Франческо Фьоретти - Тайната библиотека на Леонардо

Вече нямаше никой. Останаха там, за да разговарят. Откриха, че споделят основната идея на флорентинския платонизъм: квинтесенцията, духа на елементите, човека copula mundi [34] Буквално „връзка или обединение на света“. Среща се във философията на Марсилио Фичино и означава човешката душа, която е центърът на Вселената, връзката между духовното и физическото. – Б. пр. . Но математикът, както Леонардо вече знаеше, имаше за нея статична представа, отъждествяваше spiritus mundi с неизменните форми от геометрията на Евклид, с константните числови отношения, които са подчинени на структурата на света.

– Започвам да мисля, че квинтесенцията трябва да се отъждествява със силата, за която говорят физиците – каза Леонардо.

– Това, което Аристотел нарича „енергия“ – уточни монахът, – а ние превеждаме като vis , тоест „сила“. Но така смесвате Аристотел и Платон.

– Аз съм самоук, брат Лука – отговори художникът. – Не се стремя да бъда платоник или аристотелианец. За мен най-важно е да съчетая думите и нещата, да дам име на хилядите явления, които наблюдавам, да намеря правилната терминология, за да ги изразя. Не се придържам към дадена идея, защото принадлежи на Платон или Аристотел. Придържам се към нея само ако се доближава до това, което ми подсказва опитът. Преди няколко години един архитект от Сиена ме запозна със задачата относно Витрувианския човек. Търсеха се неизменните пропорции на човешкото тяло, както правите вие в геометрията. Аз също се опитах да направя графична интерпретация на заданието. Ала след това реших, че подходът е сбъркан. Не биваше да се тръгва от кръга и от квадрата. Трябваше да се вземат реални хора и да се измерят. Така и сторих. Заведох човешки същества в Корте Векия, помолих ги да се съблекат и ги измерих. Изводът беше, че не съществува човек, който е еднакъв с друг човек – някой има по-големи стъпала, друг – по-малка глава, трети е с къси крака и ръце. Не само това, но при един и същ човек размерите са различни според позата, която заема.

Обърна се към фреската си, погледна я отново, без да разбира дали бе наистина сполучлива творба. Това е драмата на всеки човек на изкуството. Беше се потопил в нея до такава степен, беше посветил толкова много време на всеки детайл, че вече не можеше да наблюдава собственото си произведение с безпристрастието, което е необходимо, за да изрази стойностно мнение. Решения, сторили му се революционни, когато ги бе изнамерил с много мислене и премисляне, сега му изглеждаха банални. Затова винаги искаше да разбере мнението на тези, които зас​ таваха пред творбата му за пръв път. Затвори едното си око, вдигна лявата ръка и с показалеца започна да проследява вълните на главите на апостолите, след това се върна назад, проследявайки линията на ръцете. Продължи:

– Така стигнах до заключението, че правя напразни опити, ако искам да изведа херцога на Милано от една геометрична теорема. Квинтесенцията, която формира природата, е това, което наричаме „сила“, назовете я „енергия“ или vis , ако предпочитате, но тя се лее в елементите както вълните във водата, както звуците и светлината във въздуха, както мощта на земетресенията, яростта на бурите. Тя е обуздана в материята, включително в нашите тела, а там, където е по-обуздана, придобива повече мощ. Тя е нещо като желанията у мислещите същества или у животните. Стреми се единствено да се разруши сама и да се завърне към първичния хаос. Ако бъде оставена на свобода, се разпилява бързо. Разпръсква се като вълните, които образува камъкът, хвърлен в някоя локва. Херцогът на Милано се стреми към властта, защото жадува за абсолютна свобода, а веднъж удовлетворено, собственото желание най-накрая е наистина свободно. Свободно да се самоунищожи.

През август херцогът на Милано му подари голямо лозе току до Порта Верчелина. Най-накрая, след петнайсет години, с този дар той му засвидетелства своята признателност и благодарност. На четиресет и пет години за пръв път Леонардо имаше нещо свое, различно от дрехи и книги. Пожела с цялото си сърце дълъг живот на херцога на Милано, надявайки се искрено, че предчувствията му го лъжат.

За съжаление обаче, предчувствията му не го лъжеха.

Упадъкът на Мавъра настъпи бързо. Машината, която той сам беше задействал, като повика в Италия един френски крал, неконтролируемо се бе обърнала срещу него. Крал Шарл VIII беше умрял по абсурден начин. Казваха, че било инцидент. На Палмова неделя през 1498 година в замъка в Амбоаз, както си вървял, си ударил главата в архитрав [35] Носеща греда на постройка, която лежи върху колони или стени. – Б. пр. на тавана. Така се говореше, но ставаше дума за една наистина парадоксална смърт, която човек трудно можеше да си представи, още повече че кралят беше много нисък.