Франческо Фьоретти - Тайната библиотека на Леонардо

И тъй, в началото на лятото художникът беше наредил най-после да махнат скелетата от трапезарията на „Санта Мария деле Грацие“. Първите, които щяха да видят творбата му, бяха Мавъра, абатът на манас​ тира и най-високопоставените придворни. Но херцогът остана за кратко. След смъртта на Беатриче сякаш вече не беше същият. Той вдигна поглед и видя там горе една оживена сцена, изпълнена с хора: в средата седеше Исус, апостолите бяха на групи по трима – шест от дясната му страна и шест от лявата. Спасителят на света току-що им беше казал, че един от тях ще го предаде, и те бяха неспокойни и угрижени. Мавъра се удиви от идеята за изобразяване на главите, които се разстилаха в творбата така, както се разпростират концентричните кръгове, образувани от камък, хвърлен в блато. Вгледа се в линията на ръцете, приличащи на прибой и вълни, които сякаш се сливаха и се движеха обратно към центъра. Петър, наклонил се към Йоан, „ученика, когото Иисус обичаше“, му шепнеше да попита Христос за кого говори. „Онзи е, комуто Аз натопя залък и подам“, отговаря Месията в Евангелие от Йоан. Ръката на Исус всеки момент ще приближи блюдото към Юда. Ръката на Юда се протяга, за да го вземе. Вълни. Прибой. Водовъртежи. Херцогът не видя нищо друго. Припомни си как веднъж Леонардо му бе говорил за бурното движение на водите, но той го беше слушал разсеяно. Погледът му се премрежи, сцената се замъгли, главите и ръцете сякаш започнаха да се извиват във вихрушка от повърхностни и подземни течения...

– Христос е Пиетро – каза Сансеверино.

– Не, Христос е Христос – възрази абатът навъсен.

– Имах предвид – поправи се генералът – онзи войник на служба при Джовани Конте, сещате ли се, господин херцог? Казваше се Пиетро, но не помня фамилията му... Много прилича на него.

Леонардо беше използвал за лицето на Христос войника, на когото се бе натъквал няколко пъти в двореца. Пиетро ли се казваше? Добре беше да го знае, ала го нарисува по памет, без да търси модела при капитан Джовани Конте или направо при кардинал Асканио Сфорца. Очевидно бе успял да пресъздаде приликата. В това време един монах от приближените на абата полагаше неимоверно усилие да се сдържи да не избухне в смях. Сансеверино и херцогът се обърнаха да поглед​ нат лицето на абата. Да, беше точно той. Без никакво съмнение Леонардо го бе използвал като модел за лика на Юда. Абатът постоянно беше видимо раздразнен заради безкрайно дългото време, необходимо на художника да завърши своята творба, докато монасите трябваше да се хранят в импровизирана трапезария на друго място. Не му казваше нищо, но му хвърляше гневни погледи и често ходеше да се оплаква на херцога, създавайки му доста проблеми. Сега най-сетне разполагаше със своята трапезария, можеше спокойно да се храни под зоркия поглед на Месията и в същото време да се оглежда в коварния Юда със собствения му образ.

– Добре – каза Мавъра с пребледняло лице. – Аз отивам... при съпругата си.

Сансеверино погледна разтревожено как той се отдалечава. Бе останал с впечатлението, че херцогът се почувства зле. Не беше на себе си. Не изрече нито една похвала за художника. Генералът се постара да поправи това.

– Прекрасна е – отбеляза той.

От друга страна, Леонардо не беше очаквал по-ясно изразена оценка от един военен.

Приятелите му дойдоха същия ден следобед.

– Никога не съм виждал подобно нещо – каза му Донато Браманте. – Как го направи? Не прилича на фреска. Изглежда като с маслени бои. Светлината, драпериите, сенките по лицата...

– Това е магия – възкликна Чечилия видимо развълнувана.

Не беше спряла да го поздравява. Бе видяла портрета на Кривели, сметна, че е по-лош от нейния, и разбра, че художникът не я беше предал. А сега, застанала пред този шедьовър, бе сигурна, че тя също ще влезе в историята на живописта, независимо дали искаше, или не.

Всички бяха удивени. Наистина никой не беше виждал подобна фреска. Никой не беше виждал, върху такава голяма стена, живопис, която да е толкова прецизна в детайлите, с толкова старателно разнесени сенки и светлини по човешките лица, толкова раздвижена, толкова дълбока в разчитането на психологическите нюанси. Леонардо беше единственият, който знаеше, че не може да се залага особено на нейната трайност във времето. Зависеше от прекалено много условия, които самият той не можеше да предвиди. Но сега не мислеше за това. След толкова усилия искаше само да се наслаждава на момента. За всички тези години работа единствената му отплата беше дос​ тойното възнаграждение и този кратък час на скромно удовлетворение.