Франческо Фьоретти - Тайната библиотека на Леонардо

Сега най-после и докрай бе разбрал смисъла на неговия портрет.

– Като споменахме за Гемист Плитон... – прекъсна го той.

Разказа му всичко, което беше научил предишния ден в „Оспедале Нуово“ за Еджидио да Римини, за похода в Морея, в който би трябвало да е участвал, и за ценните византийски ръкописи, принадлежали на философа от Мистра, с чието притежание най-вероятно бе свързано присъствието в Милано както на псевдомонаха, така и на неговия убиец варварин. Брат Лука го помоли за повече сведения относно откраднатите книги и той му разправи всичко, което знаеше.

– Ще бъде трудно да се открие виновникът – каза францисканецът. – Възможно е вече да е избягал от Милано, ако е намерил тук своите ценни ръкописи.

– Капитанът на правосъдието ще действа по обичайния начин – отбеляза Леонардо. – Става дума за чужденец, мъж от Римини, никой няма да дойде да разпитва за него. Ще заловят някой бедняк в Боргачо, ще го изтезават, с две-три мъчителни опъвания на въжето ще го принудят да признае това и още няколко престъпления и ще сложат край на мизерния му живот. Не работи ли така правосъдието в наше време? Едно възпиращо средство и един акт на социална чистка: измиване на едно престъпление с друго напълно неоснователно. Аз обаче правя същото. За своята „Тайна вечеря“ търся Христос в херцогския дворец и Юда – в Боргачо, понеже тъкмо в най-западналия квартал на Милано можеш да намериш човек, който е готов на всякакво злодеяние за трийсет сребърника.

– Очевидно капитанът е по-заинтересован да узнае самоличността на мъртвеца – каза монахът.

– Защото починалият със сигурност е благородник. За него е по-важно да установи от коя фамилия е, но не за да открие престъпника, а за да разбере доколко сериозно ще продължи разследването.

– Тези книги обаче могат да станат опасни, ако попаднат в неподходящи ръце. Може би е по-неотложно да бъдат намерени те, отколкото убиецът, не мислите ли?

– Но какво говорите? – отвърна Леонардо. – Подобни книги винаги, дори неизбежно се оказват в неподходящи ръце. Даже да попаднат в правилните ръце, например у безкористни хора на изкуството като нас, какво ще правим с тях? Ще работим за владетелите, а владетелите се борят, за да се сдобият с власт или да я запазят. Не ни плащат да облагородяваме градовете им, а по-скоро да украсяваме личните им резиденции, да увековечаваме техните любовници, да се грижим празненствата им да бъдат незабравими. На това се основава недоразумението: ние, художниците, се стремим да създадем съвършената творба, която, макар че е предназначена да задоволи гордостта на някой могъщ човек, блести със своя светлина, изразява нашия свят и цялостното ни разбиране за изкуството, но творбата сама по себе си е поискана от нас за нещо съвсем различно: да се поласкае някоя дама, да се подхрани суетата на някой владетел, да се докаже неговата власт в очите на подчинените му. Същото е и с изобретенията, машините, автоматичните устройства...

– Невинаги е така – прекъсна го монахът. – Ако владетелят е с широки разбирания, ако обича изкуството заради самото изкуство...

Брат Пачоли най-накрая покани Леонардо да седне на единствения стол в килията му. Но той седна на леглото. Говориха още дълго, имаха да си разказват много неща. Припомниха си щастливите времена на Лоренцо Великолепни и Федерико да Монтефелтро, които се надпреварваха кой да притежава по-богата библиотека. Говориха още за Гемист Плитон и за неговия ученик кардинал Висарион, който се бе опитал да помири неопаганизма на учителя си с християнската представа за света, след което преминаха към темата за флорентинския платонизъм, за Марсилио Фичино, за философските и научните книги, пристигнали от Константинопол преди и след падането на града. Когато Леонардо стана, за да се върне в Корте Векия, всеки от двамата имаше усещането, че е намерил добър приятел.

През следващите дни художникът започна да чертае твърдите тела за произведението на Пачоли и завърши портрета на Лукреция Кривели, а междувременно разбра как Беатриче д’Есте щеше да го накара да си плати за него. Сега херцогът искаше Леонардо да изрисува с фрески, използвайки чисто декоративни мотиви, стаите на онази част от двореца, която смяташе да пригоди за свой апартамент. Още една фреска, при това декоративна. Мавъра му каза, че идеята била на херцогинята. Щяха да му дадат малка предплата и се налагаше веднага да започне работа. Той обаче имаше нужда от парите за „Тайната вечеря“, ала все не му позволяваха да я довърши. И така, сега трябваше да работи на повече фронтове, а хазната на херцога никога не плащаше навреме. Много пъти се изкушаваше да избяга от Милано. Да, но къде можеше да отиде? При роднини или при роднините на роднините на херцога? Във Флоренция при Савонарола, който щеше да използва картините му върху дъски от орех, за да подклажда огньовете на своите клади на суетата? Или в Рим при папа Борджия...