Франческо Фьоретти - Тайната библиотека на Леонардо

– Забелязах – подхвърли художникът, – че в трите трицифрени числа, които са събрани, се съдържат цифрите от едно до девет, без да се повтарят.

– Браво, това е добро начало – каза монахът и на Леонардо му се стори, че по лицето му пробягна язвителна усмивка. – Само че не пропорцията, изобразена на тази картина, е онова, което в момента занимава ума ми – додаде францисканецът.

– А какво тогава? – попита Да Винчи, заинтригуван.

– Божествената пропорция.

– Божествената пропорция?

– Всички непроменливи пропорции са божествени, но тази повече от другите: пропорцията с една средна и две крайни точки, така я наричат математиците, ала аз предлагам да ѝ дадем определението „божествена пропорция“, защото се самоповтаря неограничено, като живота. Убеден съм, че знаете нещо за това.

Смяташе да му каже за Витрувианския човек, който беше видял в ателието му, но се въздържа. Трябваше да признае, че е ровил в неговите книжа, а това не му се понрави. Надяваше се да го направи по-нататък във времето, в случай че отношенията им се задълбочат.

– В книгата, която възнамерявам да напиша по тази тема – продължи, – трябва да начертая правилни многоъгълници и още много неща. А що се отнася до твърдите тела, ми е трудно да им придам дълбочина. Вие можете ли да ми помогнете за начертаването им?

– С удоволствие – отвърна Леонардо.

– Ще ви платя – каза брат Лука.

– Бихте могли да ми платите с уроци по алгебра и геометрия, от които имам голяма нужда. Започнах да уча латински едва преди няколко години, но никога няма да успея да разбера текстовете, свързани с алгеб​ рата.

– За мен ще бъде чест! – възкликна францисканецът и лицето му се оживи. – Първите си уроци по геомет​ рия взех в моя край при един голям художник и сега имам възможността да върна тази услуга на друг голям художник.

– При Пиеро дела Франческа ли? – попита Да Винчи.

– Точно така, в Борго Сансеполкро. Чували ли сте за него?

– Да, разбира се, че съм чувал. Виждал съм и фреските му в „Санта Мария Нуова“, болницата във Флоренция, създадена от бащата на Биче Портинари, Дантевата Беатриче. Ходех, за да направя дисекция на първите си трупове, и точно там, в местната банка, се съхраняват и до днес спестяванията ми. Пиеро дела Франческа беше работил заедно с учителя си Доменико Венециано в църквата „Сант’Еджидио“ в болницата. Често я посещавах. За нас, младите художници, фреските в нея бяха манифест на новата епоха .

– Пиеро дела Франческа ми преподаваше Евклид и Платон, беше ги изучавал във Флоренция като млад, точно когато работел по тези фрески. Годината бе 1439-а, същата, в която във вашия град пристигна Гемист Плитон с гръцката делегация за събора на провалилото се помирение между двете църкви. Тогава във Флоренция бяха и Брунелески, и Леон Батиста Алберти. Поджо Фиорентино наскоро беше открил нов ръкопис на De architectura [29] „За архитектурата“ – трактат за архитектурата, написан от древноримския архитект Марк Витрувий Полион (80–15 г. пр.Хр.). – Б. пр. и бе спомогнал за разпространението на труда на Витрувий. Трябваше да науча перспективата въз основа на геометрията. А Платон, наред с Плитон и Висарион, стоеше в основата на всичко. Математиката в действителност, все ми повтаряше моят учител, е платоническа наука като никоя друга. Тя е живото доказателство за това, че идеите съществуват сами по себе си, въпреки че човек може никога да не мисли за тях. Ако Питагор не беше доказал теоремата си, сборът от квадратите на катетите на един правоъгълен триъгълник пак щеше да бъде равен на квадрата на хипотенузата. Питагор само е разкрил истината, която е съществувала преди това в ума на демиурга. Теоремата е вечна, постоянна, щеше да живее свой живот в света на идеите, дори и никой да не я бе доказал. Този, който я открие пръв, просто я записва и предава на поколенията. Тя носи неговото име, но божественият ум изобилства от безкрайни теореми, които предстои да се докажат. Те са там, разпръснати в Нус [30] На старогръцки νοũς (noús) – интелект, разум, ум. – Б. пр. . А математикът е един пътешественик в света на идеите, който прониква в бездните на възможното. Платон е херцогът, Евклид е неговият генералисимус [31] Най-висшето военно звание в Свещената Римска империя. – Б. пр. .

Леонардо придоби представата, че францисканецът е преди всичко философ, а не математик. Не му се струваше, че като математик някога е открил нещо, просто полагаше усилия да натрупа, да събере и преподаде оскъдните полезни знания, за да продължи проучванията си. Но сякаш той му изглеждаше по-скоро обзет от желанието да вмести математическите дисциплини в нова теоретична система, да ги обясни в рамките на нова платоническа философия, за да ги съвмести чрез този пренос с християнската представа за света. Така пълнеше главата на Бог с универсални математически закони, като избавяше своята дисциплина от чисто практическите изводи, заради които беше преподавана чак до тяхното време, без да направи и стъпка напред от епохата на гърците. По този начин пред алгебрата, пред геометрията и пред техните практически приложения се откриваха широки хоризонти. Признаването, че математиката не свършва там, че Нус изобилстваше от тях, в действителност беше огромна стъпка.