Франческо Фьоретти - Тайната библиотека на Леонардо

Сиджизмондо се отбранявал почти две години и накрая, победен по-скоро от чумата, отколкото от врага, се върнал в Италия болен, но с тленните останки на Гемист Плитон и най-вероятно с нов скъп товар от старинни византийски ръкописи, които предал на монасите на свети Франциск. Изота междувременно продала бижутата си, за да плати на войниците, с чиято помощ се спасила от заговор, скроен от незаконен син на Сиджизмондо, роден от една дама от Фано. След две години починал синьорът на Римини, на когото не му останало нищо друго от огромните владения, притежавани от фамилията Малатеста между Чезена и Сенигалия, освен неговия град. Синът на дамата от Фано веднага станал господар на малкото запазено, след като убил сина на Изота, която също умряла от скръб няколко години по-късно.

Единственото, което бе оцеляло от тази тъжна история, беше известният храм, където са работили Леон Батиста Алберти и Пиеро дела Франческа и където са били погребани Изота и Сиджизмондо, но и Гемист Плитон, и Роберто Валтурио, авторът на De re militari – произведението, от което самият Леонардо бе придобил голяма част от своите умения в областта на военната архитектура. Беше го чел и препрочитал и освен всички други неща в него бе открил възхвала на храма в Римини, който никога не беше виждал, но за който знаеше именно от Валтурио, че отхвърля най-сложните символи на едно окултно философско учение.

Марлиани го прикани да обърне внимание на още една улика, потвърждаваща неговата теза, според която мъртвият бе участвал в онази епична експедиция. Трябваше да обиколи масата и да се приближи към капитана на правосъдието, след което лекарят му показа, че на дясното рамо на жертвата беше жигосан надпис, гласящ: Πλήϑων.

– Плитон – поясни Марлиани.

– Това е доказателство, че вашите хипотези са правилни – отвърна художникът.

– Вие, месер Леонардо, дойдохте тъкмо навреме – каза лекарят. – Можете да нарисувате лицето на този мъж, така тук присъстващият капитан ще направи разследване сред представителите на Малатеста и други жители на Римини, които са отседнали в Милано, за да разбере дали го познават.

След кимването в знак на съгласие от страна на флорентинеца, Марлиани помоли него и капитана на правосъдието да му помогнат да обърне тялото. После Леонардо извади тефтера и писеца от кесията, която бе окачил на кръста си, и започна да рисува мъртвеца. Изобрази го в профил, с обръснат череп, орлов нос, издадена брадичка с козя брада, без мустаци. Отне му около четвърт час през зимата, когато часовете сякаш бяха по-кратки, откъсна листа от тефтера си и го даде на капитана.

– Чудесно! – каза той. – Сега ще ви оставя да вършите вашата работа, а аз ще отида да довърша своята. Ако открия нещо, доктор Марлиани, ще ви уведомя. Ако ли пък вие се натъкнете на други подробности, елате да ми съобщите. До скоро, господа.

Сбогуваха се, той излезе и затвори вратата след себе си. Щом останаха сами, Леонардо побърза да зададе на лекаря въпроса, който го изгаряше отвътре, откакто беше влязъл в стаята:

– Този мъж е отрязал ръката на вашия помощник, нали?

Марлиани вдигна глава смаян.

– Как разбрахте?

– Е, човек без дясна ръка не може да остане незабелязан. Слава богу, че е левичар.

– Вие, месер, имате наблюдателно око, което определено не се среща често.

– Би трябвало да е нещо обичайно за художниците, не смятате ли?

– Да, може би – отвърна лекарят. – И наистина сте прав, той беше.

– За каква кражба е искал да го накаже? На книги, предполагам. Това е страстта на фамилията Марлиани... Книги, които сигурно са били много ценни.

На лицето на лекаря се появи още по-смаяно изражение.

– Да – призна той. – Ставаше дума точно за книги, само че не бяхме ние крадците. Редовно си ги купувах​ ме от книжаря на площад „Кордузио“. Изпратих помощника си Джовани с парите, а аз останах тук, имах много работа през онзи ден. Веднага щом ги взел от „Кордузио“, Джовани тръгнал насам, за да ми ги донесе, но забелязал зад себе си монах с качулка на главата, увит в черно наметало, който, изглежда, го следял. За да се увери, че не било някаква негова приумица, помощникът ми се промъкнал в катедралата, а черният монах влязъл подир него. Все още можело да става дума за чисто съвпадение, защото е съвсем в реда на нещата един монах да влезе в църква. Странното в този случай било по-скоро, че той го последвал. Тогава Джовани се отправил към строителната площадка на катедралата, ала веднага осъзнал, че не било никакво съвпадение. Уплашен, той се качил по скелето на купола, като по този начин сам се хванал в капана. Книгите били в една торба, която носел в дясната си ръка, докато с лявата се държал за перилата. И след като стигнал върха, изведнъж усетил как торбата и ръката му се откъсват от тялото. Извикал от болка, спрял се и инстинктивно се обърнал, за да прибере ръката си. Зърнал францисканеца, орловия нос и козята му брадичка, които изпъквали в полумрака, както и окървавения ятаган. Черният монах първо грабнал торбата, а после отрязал ръката му. Джовани стоял там вцепенен и гледал как нападателят се отдалечава с откраднатите книги. След няколко стъпки го видял да хвърля ръката долу. Когато помощникът ми се върна, беше почти обезкървен. Излекувах го и затворих раната му точно навреме.