Франческо Фьоретти - Тайната библиотека на Леонардо

Животът свършва по странен начин

понякога за френските крале.

Ако беше някой италианец знатен,

от болки в стомаха щеше да умре.

Това беше подхвърлила Чечилия в импровизирани стихове, когато веднъж се бе появила неочаквано в Корте Векия. Бе дошла да покани Леонардо да напусне Милано с нея и семейството ѝ. Изабела, сестра на бедната Беатриче д’Есте и съпруга на Франческо Гонзага, маркиз на Мантуа, с удоволствие щеше да окаже гостоприемство на всички. Един ден беше помолила Чечилия да ѝ позволи да види портрета, който ѝ бе направил Да Винчи. Тя ѝ го беше изпратила в Мантуа и маркизата бе останала до такава степен завладяна, че сега искаше на всяка цена и за себе си хубава картина от флорентинския художник.

Върна картината в добро състояние...

Но щом иска и за себе си портрет,

моля ви, с учтивост и обаяние да ѝ откажете аз давам ви съвет.

Милано вече не беше сигурен град, особено за тези, които бяха част от приближените на Мавъра.

Случи се така, както мълвяха слуховете – Луи Орлеански прие титлата крал и освен това се самопровъзгласи за херцог на Милано. Той беше дванайсетият Луи от френските крале, а Свещената лига веднага се стопи като сняг, изложен на слънце. Във Флоренция на 23 май унижиха, обесиха и след това изгориха на клада Джироламо Савонарола, ала градът предвидливо бе останал извън Лигата. Папа Борджия се беше досетил, че с новия крал ще се открият отлични възможности за неговия син Чезаре. Той разреши анулирането на брака на новия владетел на Франция, пожелал като наследство от починалия си братовчед не само трона, но и красивата му съпруга Анна Бретонска. В замяна папата получи изгоден брак за своя син, който през август се ожени за Шарлот д’Албре и стана херцог на Валантиноа, така че всички започнаха да го наричат Валентино. Венецианците пък вече водеха преговори с новия крал да си поделят териториите на херцогството на Сфорца, а миланският народ, изтощен от новите данъци, които Мавъра бе наложил върху месото, хляба и виното, тънеше в мизерия и беше готов да приветства с въодушевление всеки – без значение дали беше французин, германец или швейцарец, – стига да премахнеше омразните налози.

Французите бяха пред портите на града. Мавъра от своя страна, след едно последно посещение на гроба на съпругата си, бе първият, който си тръгна заедно с почти цялата свита и въоръжен отряд войници. Отиваше при императора да поиска помощ, носейки със себе си това, което беше останало от херцогското богатство, за да бъде сформирана нова армия. Сансеверино, предвождащ войските на Сфорца, очакваше французите в Александрия. Капитан Бернардино да Корте с мъже и оръдия (от метала, който трябваше да послужи за неосъществената конна статуя) беше готов да окаже съпротива в замъка „Порта Джовия“.

– Не, не мога да дойда с вас – отговори Леонардо на Чечилия. – Всичко, което имам, е тук, в Милано. Тук е моето лозе – ако си отида, французите ще ми го отнемат. Пък и погледнете. Как ще отнеса със себе си всичко необходимо? Трябва да напълня поне четиресет сандъка.

Чечилия се приближи към него. Очите ѝ бяха влажни.

Взе ръката му. Леонардо се изчерви.

– Пазете се.

След това уви ръце около врата му, целуна го по бузата, усети как той се вцепенява и се отдръпна веднага.

– Ще ми липсвате.

– И вие.

Тя избърса очите си и видя, че неговите също се бяха навлажнили.

На следващия ден го навести Донино, за да го поздрави и да му каже, че и той заминава. Имаше приятели в Рим, щеше да се опита да си проправи път в града на папата. Всички си тръгваха. Фацио Кардано беше намерил подслон в Павия при една негова любовница вдовица. В Павия се бе оттеглил и Марлиани. Французите, командвани от миланския генерал Джан Джакомо Тривулцио, бяха в Асти, а по източната граница оказваше натиск венецианската войска. Само той, Салаи и Лука Пачоли още не се решаваха.

Един ден Леонардо бе слисан от неочаквано посещение. Облечена в черно, Изабела Арагонска приличаше на призрак. Остана безмълвен, когато я видя на вратата.

– Ваша светлост...

– Може ли да вляза, маестро Леонардо?

– Не обръщайте внимание на безпорядъка...

На пръв поглед лицето на неосъществената херцогиня на Милано не предизвикваше симпатия. Колкото и да беше опустошено от болката, това лице, което нямаше вид на трийсетгодишно, бе съхранило надменния поглед на човек, свикнал да гледа другите отвисоко. Изобщо не можеше да се каже, че тя живееше добре след смъртта на младия херцог, но със сигурност горделивият ѝ характер бе допринесъл много за трагичния развой на нейното съществуване. Като се качи на горния етаж, едва не припадна поради неприятната миризма и наличието на всички тези предмети, които за нея нямаха никакъв смисъл. Веднага забеляза черепа отдясно и голямото крило на прилеп пред себе си: стори ѝ се, че е влязла в замък на вещици. По незнайно каква причина, след като за миг изгуби съзнание, тя започна да се смее, сякаш ефектът от целия този хаос освободи в нея напрежението, което се беше трупало с години. Леонардо ѝ направи знак да го последва в ателието. Покани я да седне.