Франческо Фьоретти - Тайната библиотека на Леонардо

– На какво дължа тази чест?

– Имам нужда да поговоря с някого, а всички си тръгнаха от Милано. Всъщност винаги съм искала да ви посетя, но не подобава на дъщерята на един крал, макар и бързо свален от престола, да почука на вратата на един художник. Ала сега вече няма никой, който да ме контролира или следи. Вие защо още не сте заминали, както сториха всички? Не след дълго ще дойдат французите. Около Милано, а и може би във вътрешността на града ще се разрази жестока битка...

– Смятате ли? Последния път, когато пристигнаха французите, градовете в Италия, с много малки изключения, им отваряха вратите си, без да се бият. Вярвате ли, че един измъчен народ е готов да се жертва за господар, който не направи нищо друго, освен да го изнудва, за да оправдае своето потекло? Според мен в Милано няма да прокънти нито един изстрел на оръдие.

– Но Сансеверино и Бернардино да Корте са доверени хора.

– Щяха да бъдат още по-доверени, ако можеха да разчитат на подкрепата на населението на Милано. Когато Шарл VIII влезе във Флоренция, поиска огромна сума, за да напусне града. Флорентинците се възпротивиха и той заплаши, че ще прозвучат военните му фанфари. Пиер Капони, който преговаряше с него от името на Републиката, му отговори: „Ако прозвучат вашите военни фанфари, тогава ще прозвучат и нашите камбани“. Знаеше, че се ползва с подкрепата на населението, че ако камбаните на града бяха призовали гражданите, кралят на Франция щеше да се окаже принуден да води неравна битка между стените на Флоренция. Крал Шарл събра войниците си и си отиде. Сансеверино и Бернардино да Корте, естествено, са доверени люде, ала знаят много добре, че ако всички камбани в Милано забият, единственият ефект, който ще постигнат, ще бъде да изплашат гълъбите. Ние, артистите, ходим по улиците, слушаме обикновените хора, долавяме нас​ троенията им, докато вие стоите затворени във вашите дворци...

– Но аз не се съмнявам, че моят съпруг беше обичан от жителите на Милано, поне преди да се отдаде на гуляйджийски живот, за което всички знаят – отвърна вдовицата.

Леонардо събра смелост и ненадейно ѝ зададе въп​ роса:

– Кой уби вашия съпруг?

– Развратният живот и лекарите му – отговори Изабела. – Дали на тези лекари им беше платено, за да го направят, никой никога няма да разбере.

– Защо не заминахте с херцога?

– Дойде да ми предложи, но аз отказах. Как бих мог​ ла да го последвам, като подозирам, че той го е извършил? Реших да се изправя пред французите. Преди да тръгне, той ми отстъпи владението върху Бари, което му принадлежи. Ала аз ще помоля крал Луи да предостави херцогството на сина ми Франческо, който ще бъде законният наследник.

– За краля на Франция единственият законен нас​ ледник е... кралят на Франция. Той се самопровъзгласи за херцог на Милано, но смята за свое и Неаполитанското кралство, което притежаваха вашият баща и вашият брат, а сега управлява вашият чичо. Какво се надявате да получите? На ваше място аз...

Изабела не го остави да довърши. Веднага се изправи и с гневен жест с ръка му показа, че дори не иска да чуе онова, което току-що беше започнал да казва.

– Как си позволявате? Вие не сте на мое място, нито бихте могли някога да бъдете. Стойте си на вашето. Това са кралски неща. Какво можете да знаете вие за тях?

Отиде си горда и надменна. Това беше последният път, когато я видя.

Французите пристигнаха скоро при портите на Милано. Всичко се разви, както Леонардо бе предвидил. Сансеверино ги пусна да влязат в Александрия, без топ да гръмне, а Бернардино да Корте срещу завидна сума им спусна подвижните мостове на замъка, без да изстреля ни един залп. Луи XII сметна, че е направил изгодна сделка, когато видя мунициите и оръдията, с които разполагаше капитанът и с които можеше да оказва съпротива месеци наред. Бронзът за неизлятата конна статуя в крайна сметка не послужи за нищо. На плацдарма в замъка гасконските арбалетисти на краля използваха големия кон от глина като мишена за състезание по спортна стрелба и го правеха на парчета. Когато Леонардо разбра, че кралят останал толкова смаян, като видял „Тайната вечеря“ в „Санта Мария деле Грацие“, че поискал да откърти цялата стена и да я занесе във Франция, реши да се опита да влезе във връзка с двореца. Обмисли добре възможността да посети Жан Переал, официален художник на краля, с когото вече се беше запознал при идването му в Милано през 1494 година със свитата на Шарл VIII. Но когато по-късно отиде при него, веднага осъзна, че за придворния художник той беше само един опасен съперник.