Франческо Фьоретти - Тайната библиотека на Леонардо

Така Леонардо влезе в килията на математика. В нея имаше походно легло, пейка за коленичене при молитва пред едно разпятие, писалище до стената, етажерка за книги и един сандък под прозореца, през който се виждаше манастирският двор. Обзавеждането включваше само най-необходимото не само за учен, но и за францисканец. Изправен върху писалището, просто опрян о стената, стоеше портрет на монах и най-вероятно това беше самият той – Лука Пачоли. До него бе нарисуван млад добре облечен благородник. Пред монаха имаше две книги – една затворена и една отворена, малка черна дъска, на която беше начертан триъгълник, вписан в окръжност, висящ от тавана твърд кристал и додекаедър от дърво, поставен върху затворената книга. Започна да анализира творбата с очи на опитен познавач. Прочете надписа върху затворената книга: LI. R. LVC. BVR. , „Книга на преподобния Лука ди Борго“. Това беше „Всичко за аритметиката, геометрията, пропорциите и пропорционалностите“ – екземпляр, достоен да бъде подарен на принц, по-добре подвързан от този, който му бе продал Кардано. Същият екземпляр, нарисуван на картината, се намираше физически пред нея, сложен на бюрото. След това прочете надписа върху свитъка до книгата: IACO. BAR. VIGENNIS P. 1495 , „двайсетгодишният Якопо ди Бартоло, или Ди Бартоломео, или Барбариго, или Барбаро, или Ди Барбарано (ме) нарисува през 1495 година“.

„Последовател на Антонело“, помисли си. И ако авторът наистина беше на двайсет, определено заслужаваше внимание. Много му харесаха отблясъците по кристала, в който се виждаше три пъти отражението на прозореца отляво – прозорецът не фигурираше на картината, но отраженията показваха три пъти образа на разкошен дворец. После се концентрира върху фигурата на францисканеца и неговото изражение. Затвори едното си око, повдигна ръка и с нея закри първо лявата, после дясната половина на лицето на монаха. Както си и мислеше: лявата (дясната половина на математика) се усмихваше, а другата излъчваше тъга. Обърнатата към светлината и кристала беше лъчезарна, а тази откъм тъмнината и дървеното тяло – мрачна. Добра идея, каза си. Беше ясно, че картината изразяваше Платонова представа за математиката като средство за издигане от мътната и лепкава тиня на материята към светлата чистота на абстрактните форми. Ключът се криеше в двете твърди тела – едното, чиито стени бяха квадрати и триъгълници, и другото, додекаедъра с дванайсет петоъгълни стени. Едното – прозрачно, другото – непроз​ рачно, едното – висящо във въздуха, другото – тежко, поставено върху затворената книга, едното – по-близо до сакралността на сферата от другото. Но изцяло му убягваха връзките между двете тела, отворената книга и начертаните върху дъската фигури. На нея имаше и числа, изписани с дребен шрифт и обърнати обратно: сякаш представляваха сбор...

– Харесва ли ви? – попита глас зад гърба му.

Той се завъртя и се озова срещу мъжа от картината, съвсем същия.

– Ако изключим начина, по който рисува ръцете, авторът е многообещаващ младеж – отвърна художникът.

Лука Пачоли остана смаян от външния вид на Леонардо. Беше елегантен със своята одежда от пурпурен атлаз под наметалото, което стигаше до коленете му, силна и стройна фигура, сухо лице, гъста и къдрава кестенява коса, разделена на две симетрични половини с път по средата, къса и добре поддържана брада, дълбок и магнетичен поглед. С изключение на брадата – както изглеждаше, беше си я пуснал наскоро, – като се замисли, монахът го оприличи на Витрувианския човек от рисунката, която бе видял предния ден с несъответстващите си квадрат и кръг, което го бе смутило много.

– Не ви харесват ръцете ми?

– Нека да ги стисна и да изразя цялата си радост от факта, че ви виждам тук, сред нас. Ще се чувствате доб​ ре в Милано. След смъртта на Лоренцо Великолепни Флоренция вече не е фарът на Европа.

Стиснаха си сърдечно ръцете.

– Чест е за мен – отвърна монахът. – Най-вече защото ме осведомиха, че вие сте помолили Сансеверино да ме покани тук. Но кажете ми за ръцете... Не ви ли харесва творбата?

– Напротив – отговори Леонардо. – Това е много добра картина. Художникът, който я е нарисувал, има талант. Къде ви е направена?

– Във Венеция, от двайсетгодишен ученик на един ученик на Антонело да Месина. Та какво казвахте за ръцете?

– Прощавайте – поде Леонардо. – Аз много внимавам с ръцете, стремя се да ги рисувам с маниакална точност, а дясната ви ръка не е съвсем добре очертана, дори заради необичайния начин, по който е хванала писеца. Но що се отнася до всичко останало, това е забележителна творба. Кой е мъжът, изобразен до вас?