Франческо Фьоретти - Тайната библиотека на Леонардо

Чиракът си отиде и брат Лука, останал сам в ателието, не седна веднага, а заобиколи писалището, за да хвърли един поглед на сандъците, които бяха отворени и доколкото виждаше, пълни с книги. После се вгледа по-добре. Само в единия от тях имаше неопределен брой томове, в другия бяха тетрадките на маестрото. Взе една и започна да я разлиства. Рисунки и записки. Записки и рисунки. Схеми на машини, пейзажи, човешки лица. Анатомични рисунки. Разбра, че и рисунките бяха записки. Пребърка джоба си, но не намери това, което търсеше. „Как го е направил?“, запита се той. На масата видя лупа и я взе, за да почете. Текстът беше написан огледално, вървеше от дясно наляво. Ето как постъпва един левичар, за да не изцапа страницата, на която пише.

Вниманието му обаче беше привлечено от лист, който зърна на другия край на масата: рисунка на мъж с крака, които бяха едновременно изпънати и разтворени, и ръце, широко разперени перпендикулярно на тялото и в същото време вдигнати, като върховете на пръстите бяха на височината на върха на главата. Мъжът бе вписан в кръг и в квадрат. Разбра, че това бе Витрувианският човек. Но не беше очертан както трябва, или поне както си мислеше, че трябва: кръгът и квадратът нямаха общ център, както той обясняваше на своите ученици. Квадратът следва да бъде вписан в кръга, а центърът на човека трябва да е пъпът и в двете фигури. В противен случай не е в сила геометричното съвършенство на божествената рисунка. Леонардо обаче беше нарисувал кръга – божествения символ – около пъпа, а квадрата – земната фигура – с център гениталиите. Объркал се е. Със сигурност се е объркал. Витрувий изобщо не споменава гениталиите, а съвършената геометрия, на която трябва да се основава красотата и която отразява музикалния ред на сферите, с тази рисунка отиваше по дяволите. Все едно да разделиш неизменно физическия елемент с център инструментите на похотливостта от духовния елемент – кръга – с център пъпа. Как така?

Или пък... Да, да, беше го преправил в своята килия, за да докаже това, което тази рисунка, изглежда, му разкриваше. Може би отношението между страната на квадрата с център гениталиите и радиуса на кръга, очертан около пъпа, беше... Да, радиусът трябваше да бъде средно пропорционален на страната на квадрата и дължината на самата страна минус радиуса: божествената пропорция, средното съотношение между цялото и останалата част, отсечката от сегмента, която се отнася към по-малката, както цялото към нея. Пропорцията, самоповтаряща се до безкрайност, ключова за самия самоповтарящ се механизъм на живота; тази, върху която се простира до безкрай цялата редица на Фибоначи, златното отношение между диагонала и страната на петоъгълника, за която Платон приема, че многостенът с дванайсет петоъгълни стени – додекаедърът – е основен атом на живота, символ на квинтесенцията, духът на света, spiritus mundi ...

Остана смутен от това, което бе видял, ала продължи да разлиства тетрадката, още я държеше в ръцете си. Забеляза едно малко огледало на масата и реши да си послужи с него, за да провери дали ще може да прочете някои записки. Но тази, на която беше отворил, не гласеше нищо важно. Разказваше за някой си Салаи. Някой си Салаи, който крадеше... „А, ето! – каза си той и прочете: – Крадец, лъжец, твърдоглавец, лакомник.“ Камбаните на близката камбанария на „Сан Готардо“ прекъснаха тези нападки. Остави тетрадката в сандъка, разкайвайки се, че бе направил нещо, което не биваше да прави, макар че беше действал, подтикнат от доброжелателно, а не от злонамерено любопитство. Бе дошъл да се запознае с маестрото, който, както изглеждаше, желаеше присъствието му в Милано. Имаше време, щеше да мине пак утре. Сега трябваше да се връща в „Сан Франческо Гранде“.

Излезе от ателието и извика:

– Салаи!

– Откъде знаете, че... – поде момчето.

– Че се казваш Салаи ли? Разбрах по това, че незнайно как, ми отмъкна очилата от джоба.

– Аз? Не, защо да го правя? Сигурен ли сте, че бяха у вас?

– Ти сам се увери, когато гледах картината „Мадоната на скалите“.

– Може да са паднали от джоба ви. Нека да видим.

Брат Лука с удоволствие се съгласи на този фарс, надявайки се, че чиракът, макар и без да признава, че му беше откраднал очилата, ще ги измъкне поне за да се защити от обвинението в кражба. Така и стана. Не след дълго, като се престори, че претърсва място, откъдето монахът изобщо не бе минавал, момчето каза, че ги е намерило.

– Предай на маестро Леонардо, че съм идвал и че ако иска, може да ме открие в „Сан Франческо Гранде“. Не дойде ли, пак ще намина и ако не го намеря, ще ида при доминиканците и ще ги помоля да ме пуснат. Разбра ли? Помниш ли как се казвам?