Франческо Фьоретти - Тайната библиотека на Леонардо

– Поканен сте на обяд – каза му Бота, като му благодареше с ръкостискане. – Защо си тръгвате?

– Не ям дивеч и глиган. Ще сляза долу, на масата на ординарците, и ще помоля да ми направят зеленчукова супа.

Всички знаеха, че не хапва месо, а в двореца не се ядеше нищо друго. Слезе в трапезарията на придружителите, там бе сложена огромна трапеза за оръженосците, конярите и наемниците на важните гости, но не и за прислугата.

Седна, където намери свободно място. Не познаваше почти никого, обаче тук имаше много интересни лица. Тъкмо бе открил Христос, ала все още си нямаше Юда: не искаше да го изобразява както обикновено – пресилено подъл. Според традицията Юда беше прототип на „юдей“, така казваха църковните отци. И дори при Данте мястото на предателите, където е Юда, над което властва самият Луцифер, носи името Юдека, а това на обикновен език е юдаика , еврейският квартал, както в някои италиански градове. Но не смяташе да му направи грозна карикатура. Най-често го рисуваха с тъмно лице, за да го отличат. Той щеше да го изобрази като другите апостоли, просто щеше да бъде в сянка, неозарен от светлината на християнската милост. Липсваше му само субект.

Веднага щом се настани, се сети, че познава мъжа, седящ срещу него – това беше един слуга на Джулиано Марлиани, момче за всичко, помощник. Забеляза, че яде с лявата ръка, и започна да го наблюдава внимателно. Държеше дясната си ръка под масата и по лекотата, с която хващаше тризъбата вилица, за да си вземе парчета месо от подноса, можеше да се съди, че беше левичар като него. Леонардо привлече вниманието му.

– Вие... Говоря на вас. Не сме ли се виждали? В Павия, помните ли?

Помощникът вдигна глава от ястието си и го огледа внимателно. Най-после се усмихна.

– Месер Леонардо, не може да бъде! Защо не сте горе при важните гости?

– За да не се налага да се храня с кръв... Вземете!

Ненадейно му подхвърли къшей хляб и мъжът, чиято лява ръка беше заета, измъкна инстинктивно изпод масата ръката си с липсваща длан. Все още нямаше своя Юда, но бе открил нещо много интересно.

Лекарят Джулиано Марлиани – отбеляза той наум – има помощник без ръка .

Беше един от онези дни, които се забравят бързо, защото е известно, че мъглата е най-добрата приятелка на забравата, както всъщност и на негодниците и глупаците. Затова, когато имаше гъста мъгла в Милано, всички стояха заключени вкъщи. Или пък отиваха на работа по най-краткия път, затваряха се и повече не излизаха навън. Салаи бе отворил прозорците, за да прогони лепкавите миризми от лепилата, разтворителите, развалените яйца за мазните темперни бои, които се смесваха с дъха му. Беше се показал на двора да вземе въздух, но още щом в сивотата на площадката видя как се олюлява черният силует на мъж с качулка, изкрещя и веднага затвори.

Силните удари на чукчето на вратата го стреснаха. Затъкна нож в пояса на гърба си, преди да слезе да отвори. Мъжът с качулката откри лицето си пред него. Беше францискански монах на не повече от петдесетина години, с широка сива одежда, чиста и от хубав плат, имаше кръгло и привидно добродушно лице, но много остър поглед.

Салаи въздъхна от облекчение.

– Вкъщи ли е месер Леонардо? – попита свещеникът. – Казвам се Лука, брат Лука Пачоли.

Салаи му направи знак да влезе и го изчака да тръгне пръв, за да не види ножа и да не си въобрази странни неща. Погрижи се да затвори вратата след себе си.

– Да, разбрах кой сте. Той ми е говорил много за вас... Аз съм Джан Джакомо, неговият чирак. Не, учителят не си е вкъщи, но не би трябвало да закъснее прекалено. Ако искате да го изчакате тук, моля, заповядайте...

Монахът се качи бавно по стълбите и изведнъж се озова във „фабриката“. Щом влезе, макар да усети застоялия въздух, за миг остана смаян от това, което видя. Тя представляваше грамадно помещение, вероятно една от приемните в сградата, която дълго време беше резиденция на херцозите при управлението на фамилията Висконти. Но вътре имаше какво ли не и би било много трудно човек да си представи събитията, за които е била използвана тази просторна стая: празненствата, танците, тържествените церемонии. Напомняше по-скоро за първичния хаос, или – както винаги си я беше представял – за работилницата на някой магьосник.

Едната от дългите стени бе покрита със стари византийски фрески, но рисунките вече не се различаваха, бяха напълно опушени. В средата имаше огромна камина със запален огън, а до нея към същия комин беше свързана голяма пещ за топене на бронз. Пейки и странни макари бяха опрени на стената, където се бе намерило място. Другата стена беше измазана наскоро, а в централната ѝ част, останала свободна, се виждаха по всяка вероятност опити за рисуване на фреска, безразборно изобразени тела и лица на хора, ръце, вдигнали чаши за вино, блюдо с маринована в портокал змиорка, която изглеждаше истинска. На етажерката, стигаща чак до тавана, вдясно от фреската, бяха струпани всякакви неща: книги, буркани с различни пигменти и материали, черепи и доста човешки кости, череп на кон, а в една голяма стъклена кутия – човешка глава, съхранена в спиртен разтвор. Вляво от рисунките стоеше подвижно скеле на колела с интересен механизъм по средата, който брат Лука заключи, че би трябвало да служи за повдигане и спускане на платформата на желаната височина, и го намери за много находчиво решение.