Франческо Фьоретти - Тайната библиотека на Леонардо

Сега изражението ѝ не беше съвсем щастливо.

– Леонардо, Донато, моля ви, не притеснявайте херцога, моментът не е подходящ. Не бива да изпитвате нито за миг угризение и да смятате, че трябва да засвидетелствате уважението си към него на всяка цена. Ако не го поздравите, дори няма да забележи. Виждате ли го? Ухажва безмилостно придворната дама на съпругата си, някаква си Лукреция, която очевидно се чувства неудобно, защото усеща нервността на своята синьора. Мислите ли, че можем да я виним? Но кажете, какво ви води на това опорочено място?

– Ама какво говорите? – възкликна Браманте. – Животът навън е много по-скучен, отколкото в този прек​ расен дворец. Хората работят, ядат, водят сметки и си лягат да спят. Нищо интересно. Любовта, луксът, изкуството и политическите интриги са концентрирани тук. Ние сме тези, които са жадни за новини. Разкажете ни, разкажете ни...

– Не, не се случва нищо освен това, че времето тече, а девойката от портрета, каква късметлийка, все е на шестнайсет години и винаги ще бъде на шестнайсет, дори когато вдъхновителят на портрета изчезне.

– Но вие сега сте по-... – поде Леонардо, ала думите замряха в устата му.

– Беатриче д’Есте е неблагодарна – продължи Галерани. – Някога изпитвах към нея омраза коварна, защото изтръгна мечтата ми да бъда херцогиня, но сега я съжалявам, както ожалвам своята съдба неумолима.

– Тези слова – отбеляза маестро Донато – с толкова рими звучат като епитаф. А вие сте много млада и...

– Точно затова:

Двеста страници е тази книга,

а разви се действието в самото начало.

Ето докъде всичко стига:

най-хубавото е вече изживяно,

останалото е една интрига.

– В римите сте ненадмината – каза Леонардо. – За един миг измисляте по-добри рими, отколкото някои придворни поети след хиляди размишления.

– Ако и в сладкишите бях добра като в римите,

на херцога щях да готвя ястия от най-любимите.

Всички се засмяха, но бяха прекъснати от повелителния глас на Мавъра, който викаше:

– Леонардо!

Видяха го да се приближава с наперената си походка, с врат като на бик, високо вдигната глава, загърнат в наметало, цялото украсено със скъпоценни камъни, със златна бродерия на гърдите, изписваща афоризма Tale a ti quale a mi , от рода на „Който вади нож, от нож умира“, с други думи, „Пази се, ако кроиш нещо срещу мен“ – предупреждение към гостите от Флоренция, извезано върху наметало, въплъщение на миланската елегантност. Вървеше под ръка с младата придворна дама на съпругата си, за която най-вероятно говореше по-рано Чечилия.

– Тъкмо разказвах на мадона Лукреция за портрета, който направихте на мадам Чечилия – обърна се той към Леонардо, докато художникът го поздравяваше с поклон. – Какво ще кажете да посветите малко от времето си и на нея?

Леонардо изяви с жестове и мимики своето съгласие. Жената беше много млада, привлекателна и с изразителни очи. Чечилия му отправи поглед, с който сякаш го умоляваше да не приема. И той с удоволствие би отхвърлил начинанието. Най-напред искаше да завърши „Тайната вечеря“. Всички се оплакваха от мудността му, но винаги намираха начин да я подхранват, като отвличаха вниманието му от най-важната му творба. На херцога обаче не можеше да се откаже и затова не го направи, ала се постара да не произнася ясно „да“ на висок глас.

– Извинете ме, Ваша светлост, но в момента имам работа, подготовката на обяда изисква време, а тези двама господа ме чакат от половин час – отвърна той, посочвайки ковчежника и сенешала, които действително губеха търпение.

– Ще ми обещаете ли? – настоя Мавъра.

Леонардо се поклони елегантно още веднъж, отговаряйки с недомлъвки, и се оттегли с двамата придворни. След малко вече разместваше лостовете на валяците на своя механичен барабан, подготвяйки го за маршов ритъм, прикрепяше влекача към самоходната количка и я навиваше според броя завъртания на манивелата за първия опит. Постави ръчната спирачка, после застана зад една врата, хванал другия край на въжето. Дръпна го, количката потегли, барабанът отмерваше ритъма като на конен парад и той чу аплодисментите, които се разнесоха от голямата зала.

Леонардо излезе от скривалището си.

– Твърде кратко – каза му Бота. – Навийте я за още две завъртания.

При втория опит количката спря точно там, където трябваше. Но поканените посетители вече ги нямаше, бяха отишли да посрещнат гостите от Флоренция, очевидно пристигнали току-що. Прислужниците в кухнята върнаха обратно количката и прикачения музикален компонент на изходната точка. Леонардо отново нави пружините. Беше си свършил работата и се отправи към просторното помещение, от което бе дошъл.