Джон Коннолли - Вълкът през зимата

Проспъръс имаше влияние и в Огъста. Това бе естествено за толкова богат град като този и въпреки че гражданите му имаха различна политическа ориентация, всички разбираха, че финансовото подпомагане на политици от всякакви партии служи на общите интереси. Обаче влиянието трябваше да бъде използвано внимателно и без да се вдига шум. Морланд усещаше, че наближава моментът, когато от инвестициите на града в политиката на щата ще могат най-сетне да се извлекат дивиденти. Той лично би бил по-доволен, ако това можеше да бъде отложено за известно време, но започваше да се чувства все по-неспокоен от хода на заседанието. Имаше чувството, че наблюдава змия, която се готви да го ухапе, без да вижда сянката на ножа зад гърба си.

Обсъждането на скорошните смъртни случаи почти приключваше. Хейли попита как са семействата и как се справят след загубата, а Уорънър ѝ даде подробен отчет за участието си като пастор във всичко това и всички се надпреварваха да показват, че тяхното състрадание и болка от загубата са най-силни. Набързо беше решено да се създаде фонд за подпомагане на семействата в трудния за тях момент. Съветниците незабавно предложиха щедри дарения, а Хейли удвои общата сума, обявена от тях. След като обложеха целия град с по-големи или по-малки вноски, щеше да се получи значителен капитал за финансово компенсиране на семействата.

„Наречете го с истинското му име, помисли си Морланд. Наречете го подкуп, начин за купуване на време и на лоялност.“ Населението вече започваше да шушука (а той слушаше и - там, където беше възможно - подклаждаше огъня на недоволството от градския съвет). Защо се бе случило това? Къде бе отишла защитеността им? Какво щеше да направи съветът по този въпрос? Ако не можеше да направи нищо или не можеше да направи достатъчно, тогава може би беше време други да излязат напред и да поемат отговорността за управлението на града от тези старци и тази старица, които му бяха служили толкова добре и толкова дълго, но чието време вече бе изтекло.

И ако някой от тях възрази - като под „някой“ се разбираше само един, Хейли Кониър - тогава, мислеше си Морланд, градът би проявил разбиране, в случай че я сполети някаква злополука, защото със старите хора стават такива неща, и би приел нейната смърт като различен вид жертвоприношение. И тъй, това бе важна среща, може би най-важната от близо век. Оцеляването на града може и да не бе застрашено, още не, но оцеляването на настоящия градския съвет със сигурност беше.

- Е, значи, това е решено - каза накрая Хейли. Тя щеше да запише всичко на другия ден, съчинявайки един безсъдържателен протокол за заседание с огромно значение, та да видят градът и онези, които наблюдават града, как се оправят тук в моменти на несъгласие. Междувременно истината ще бъде предавана шепнешком по бензиностанции и улични ъгли, в кухни, след като децата заспят. Съмненията, пошушвани от ухо на ухо, ще бъдат потулени. Градският съвет се беше разпоредил. Всичко щеше да е наред.

- Което ни довежда до основния въпрос тази вечер.

Около нея настъпи раздвижване. Погледите започнаха да се обръщат към Морланд. Той почувства как обгръщащите го нишки се стягат и инстинктивно пое дъх, изду гръдния кош, напрегна мускулите на ръцете си, за да ги отблъсне от себе си и да си извоюва пространство за движение.

Хейли се облегна назад, столът ѝ беше „Карвър“, единственият около масата с облегалки за ръцете. Тя опря десния лакът на едната от тях, с палеца под брадичката и показалеца до дясното слепоочие, и погледна замислено Морланд като кралица, очакваща разочаровалият я царедворец да обясни защо срещата му с палача трябва да бъде отменена.

- Е, началник Морланд - поде тя. - Разкажи ни за детектива...

Роналд Стрейдиър се отби у дома, докато препрочитах материала за „Семейството“, изваден от архивите на Мейнското историческо дружество. Роналд бе индианец пенобскът от Олд Таун, северно от Бангор. Той бе служил в корпус К-9 във Виетнам и както толкова много други, сражавали се в тази война, се беше завърнал от там с рана в душата. В неговия случай раната беше нанесена от решението на американската армия да класифицира своите войскови кучета като „екипировка“ и после да ги зареже като стока, която повече не се търси. Когато американците избягаха от Южен Виетнам, хиляди военни кучета бяха прехвърлени към южновиетнамската армия или евтаназирани, но много от техните обучители, в това число и Роналд, никога не простиха напълно на своята страна за отношението ѝ към животните.