Джон Коннолли - Вълкът през зимата

Истината бе, че изобщо не биваше да посягат на детектива.

Общината бе пострадала доста, главно от успешния опит да бъдат унищожени пожарните коли. Полицай Кони Даксън бе гледала как сградата гори. Нейните похитители я бяха преместили от килията и я бяха оставили вързана на безопасно разстояние от пожара. Тя мислеше, че може да са били азиатци, съдейки по акцента и необичайната им любезност, но не можеше да е сигурна. Полицейското управление на Проспъръс незабавно се беше преместило на временна квартира в салона на ветераните от войните в чужбина.

На третия ден след нападението срещу неговия град - защото Проспъръс вече бе тъкмо това, „негов“ град - Лукас Морланд наблюдаваше топящия се сняг през своя прозорец в Дома на ветераните. Водата течеше по онова, което беше останало от „Мейн Стрийт“, бистра отгоре и черна като катран на дъното. Възможно бе да навали още сняг, но той нямаше да се задържи дълго. Вече си бяха разчистили сметките със зимата и зимата си бе разчистила сметките с тях. Те бяха оцелели - той бе оцелял - и градът щеше да е по-добър и по-силен след това пречистване. Морланд изпитваше дълбоко и трайно възхищение към жителите на Проспъръс. Веднага щом бяха потушени пожарите, започна работата по почистването. Преценяваше се кои сгради са за събаряне и кои за възстановяване, съобразно с повредите, които им бяха нанесени. Вече бяха получени молби за помощи, възлизащи на шестцифрено число. Директорите на застрахователни компании бяха предупредени, че няма да бъде толерирано никакво шикалкавене във връзка с поетите от тях задължения, и тези предупреждения имаха силно въздействие, тъй като идваха от свързани с Проспъръс членове на собствените им бордове.

Морланд не хранеше никакви илюзии, че неприятностите на града - и по-точно собствените му неприятности - вече са свършили. Хората, отговорни за частичното разрушаване на неговия град, можеха като нищо да решат да се върнат. Помнеше думите на мъжа от гробището - Пасторът ми разказа доста неща за теб . Дори в последните си мигове Уорънър бе намерил начин да го прецака. Поне беше загинал и Брайън Джоблин - едно недоразумение, което нямаше да му създава повече грижи.

„Нека дойдат - мислеше си Морланд. - Нека дойдат и ще им дам да се разберат. Следващия път ще бъда подготвен и ще ги избия на място.“

Морланд не чу приближаването на жената. Той вече нямаше собствен кабинет. Бюрото му беше само част от струпаните в старата зала градски служби. Непрекъснато влизаха и излизаха хора, шумът и жуженето на гласовете не секваха.

- Лукас.

Извърна се от прозореца. Пред него стоеше Констанс Соулби. Тя държеше в ръката си пистолет: стар колт. Оръжието не трепваше, защото жената, която го държеше, беше олицетворение на спокойствието.

- Можеше да го пощадиш - каза тя.

Морланд видя движение зад гърба ѝ, някой бързо приближаваше. Чу изплашени викове. Пистолетът бе забелязан. Понечи да заговори:

- Аз съм...

Пистолетът изрази несъгласие и Морланд престана да съществува.

Утрото блуждае с обгоряло лице а аз съм смъртта на луната.

Нощта се пръсна под хладнокръвния ми поглед

и аз съм новият божествен вълк.

Адонис (Али Ахмад Саид Асбар), „Божественият вълк"

Роналд Стрейдиър беше на двора, когато колата пристигна. Зимата несъмнено си отиваше и той трупаше снега зад навеса за дърва, където можеше да си се топи на спокойствие и да върви по дяволите, без той да е принуден да го гледа.

Почака колата да спре, подпрял ръце на лопатата, и за миг го прониза страх, когато двамата мъже слязоха от нея. Не ги бе виждал и не бе говорил с тях от онази нощ в Проспъръс, но те не бяха от хората, които оставят работата си недовършена.

Нямаха основание да се тревожат, че той или хората, които беше довел със себе си да драснат клечката на Проспъръс, ще им създават някакви неприятности. Някои от тях вече бяха напуснали щата. Тези, които бяха останали, щяха да си държат езиците.

Двамата мъже се облегнаха на вратите на колата и впериха погледи в него.

- Хубав ден - каза Ейнджъл.

- Да, хубав.

- Изглежда, че зимата свършва.

- Да.

Ейнджъл погледна Луис. Луис повдигна рамене.

- Дойдохме да ти благодарим - започна Ейнджъл. - Ще идем да видим Паркър и да се сбогуваме с него. Време ни е да се връщаме в цивилизацията.

- Обадих се в болницата - рече Роналд. - Казаха, че нямало промяна.

- Винаги има надежда - отвърна Ейнджъл.