Джон Коннолли - Вълкът през зимата

- Имах да приключвам някои неща. - каза Соулби.

- Ще възразиш ли, ако попитам какви?

- Частни. Лични.

- Сигурен ли си? Защото, ако е свързано с града, аз наистина трябва да знам за това. Моментът е деликатен. Всички трябва да се държим един за друг.

Соулби спря и се изправи лице в лице с него.

- Какво искаш, началник Морланд?

- Искам да се откажеш от своето място в съвета.

- Знаеш, че това е невъзможно. Според правилата...

- Правилата се промениха. Съветът се събра, докато те нямаше.

- Не е имало съвет. Двама души не са кворум.

- Както казах, моментът е деликатен. Ние не знаехме какво се е случило с теб, а жена ти не ни помогна особено. Трябваше да се вземат решения. Колдър Айтън и Люк Джоблин се съгласиха с временните мерки до избирането на нов градски съвет и с приемането на тези правила за постоянни. Мандатът на съветниците няма да е пожизнен и никой съветник няма да има правото да бъде избиран за повече от два последователни мандата. Бих те информирал за тези промени по-рано, ако можех да те намеря.

Соулби разбираше какво се случва. Ако се оттегли от съвета, щеше да се лиши от цялата власт, с която бе разполагал досега. Нямаше да има никаква защита.

И в даден момент Морланд щеше да се разправи с него. Щеше да го направи, защото, жив, той винаги щеше да е заплаха за него. Колдър Айтън нямаше да живее още дълго, а Люк Джоблин бе на страната на Морланд, и може би не от вчера. Само Соулби знаеше в подробности какво бе вършено в името на съвета и какво бе вършил самият Морланд.

- А ако откажа да се оттегля?

Соулби забеляза движение между дърветата и видя, че много от членовете на старите фамилии не бяха напуснали района на гробището. Наблюдаваха ги от гората и когато той погледна към тях, започнаха да се обръщат с гръб към него, един по един, докато престана да вижда лицата им. И тогава, едва тогава, започнаха да се разотиват.

- Волята на хората ще надделее, Томас - каза Морланд и Соулби разбра, че е сам.

Морланд се усмихна тъжно и си тръгна. Соулби не помръдна от мястото си, докато не видя колата на Морланд да потегля и вече бе сигурен, че той не е наблизо. Чак тогава отиде при съпругата си оттатък оградата.

- Какво ти каза? - попита Констанс.

- Искам да отидеш при Беки и Джош и да останеш при тях - каза той.

Беки беше най-голямата им дъщеря. Живееше в Портсмът. Съпругът ѝ Джош беше племенник на Колдър Айтън. Соулби му вярваше.

- Не. Няма.

- Ще отидеш. Всичко това ще отмине, но за известно време ще бъде трудно. Не мога да се тревожа за теб, докато опитвам да оправя нещата.

- Не - каза тя, - не, не...

Разплака се. Той я прегърна.

- Нищо няма да ми се случи. Всичко ще е наред.

Констанс замина същия следобед. Беки дойде с колата да я вземе. Опита се да разпита баща си, но той не ѝ отговаряше, а тя познаваше нравите в Проспъръс твърде добре, така че засега престана да задава въпроси.

Соулби си наля чаша бренди. Седна и се загледа в залеза. Додряма му се, но не заспа.

Люк Джоблин бе този, който дойде да се разправи с него, малко след осем. Синът му Брайън чакаше на задната седалка, видя го, когато Люк отвори предната врата и осветлението вътре се включи. Можеше да се бие с тях, но какъв смисъл би имало? И без това вече беше оставил стария колт под възглавницата на съпругата си. Тя щеше да го намери там и щеше да разбере.

- Хайде, Томас - каза Люк кротко, но твърдо, както се говори на възрастен роднина, който отказва да стори онова, което е най-добро за него. - Време е...

Обаждането дойде на следващата вечер, когато Морланд се готвеше да си ляга. Току-що бе излязъл от банята и бе облякъл долнището на пижамата и стара фланелка на „Ред Сокс“ 47 47 Бостънски бейзболен отбор. - Бел. прев. . Тихичко хапваше сандвич в тъмното, преди да се мушне в леглото и може би да прекара някой и друг приятен момент със съпругата си. Не бяха се любили повече от седмица - по понятни причини не бе имал настроение за това. На жена му не ѝ беше приятно, когато яде късно нощем, но той беше на мнение, че онова, което не ѝ е известно, или не може да докаже, няма как да я наскърби. Мина му през ума, че същото важи и за много други неща.

Току-що се бе върнал от посещение при онази кучка, жената на Соулби Констанс, в дома на дъщеря ѝ, придружаван от Люк Джоблин и трима представители на най-старите фамилии. Похвалили бяха прекрасните ѝ внуци и чудесната къща, в която живеят дъщеря ѝ и зет ѝ, защото най-ефикасната закана беше онази, която съвсем не звучи като закана, онази, която извиква във въображението лоши картини. Беки, дъщерята на Констанс, предложи кафе, но никой не пожела.