Джон Коннолли - Вълкът през зимата

Но наблизо стояха съпругата и децата на Уорънър, с насочен към тях пистолет. Друг, не много различен на вид, бе само на сантиметри от неговото лице. Фиксираше ли погледа си върху дулото, а той го фиксираше, защото то беше много, много близо до него, маскираното лице на мъжа, който държеше оръжието, се размазваше. Можеше да вижда ясно само едното или другото, но не и двете едновременно: или инструмента за убиване, или човека, който можеше да го остави жив.

- Добре се справи.

Уорънър не можеше да отговори. Единственото, което съумя да направи, бе да не позволи на гласа си да трепне, докато говореше с Морланд. Успя да събере малко слюнка в устата си и си върна гласа.

- Какво ще стане със семейството ми?

- Нищо - отговори мъжът с пистолета. - Макар че не мога да обещая същото и за теб.

Нощем в полицейския участък на Проспъръс дежуреше един полицай. При спешен случай този полицай можеше да се обади на началника и дори на мейнската щатска полиция, но досега не бе имало нито един нощен инцидент, който да е достатъчно сериозен, за да е нужна помощта ѝ. Дежурният полицай тази нощ се казваше Кони Даксън. Тя се опитваше да поправи щепсела на машината за кафе, когато в общината влязоха двама мъже. Единият носеше ловджийска пушка, другият -пистолет. Двамата бяха с черни скиорски маски.

- Да не си мръднала - каза онзи с пушката, която сега бе насочена към Даксън.

Досега никой не беше насочвал пушка към нея. Тя бе така уплашена, че не би могла да помръдне, дори и да искаше. Накараха я да легне с лице към пода и закопчаха ръцете ѝ с нейните собствени белезници. Вързаха устата ѝ с кърпа и я заключиха в единствената арестантска килия в града. Тя беше повече от стогодишна, също както и сградата, в която се намираше. Решетките бяха зелени и Диксън виждаше ясно през тях как мъжете изваждат от строя цялата комуникационна система на полицейското управление.

По пътя Морланд не успя да се свърже с Кони Даксън по мобилния ѝ телефон. Но това не го разтревожи. Може да го беше забравила в колата, ако бе правила патрулни обиколки, или просто беше отишла до тоалетната. Възможно беше и вече да е при Уорънър и да чуе нещо, което не бива да чува. Това беше негова и само негова работа.

Първото, което му направи впечатление, когато пристигна, беше отворената врата на черквата. Портата към черковния двор беше отключена, веригата лежеше на земята. Тя беше прерязана, точно както онази по-нататък по пътя.

Второто бе, че не виждаше и следа от скитник.

Морланд не извика Уорънър. Не беше и нужно. Вече го виждаше, коленичил на вратата на черквата. Зад него стоеше висок мъж със скиорска маска. Той държеше пистолет, насочен към главата на пастора.

- Началник Морланд - каза мъжът. - Радвам се, че успя да дойдеш.

Морланд си помисли, че гласът му е като на чернокож. Проспъръс нямаше чернокожи жители. В такъв бял щат това не беше необичайно. Мейн бе едно от малкото места, където никой не можеше да вини чернокожите за престъпността. Белите сами си вършеха тази работа. Вдигна пистолета и каза:

- Свали оръжието.

- Огледай се, началник - отговори мъжът.

Морланд рискува да хвърли поглед около себе си. От мрака в гробището изплуваха още трима мъже, също маскирани. Двамата бяха въоръжени и оръжията им сочеха към него. Третият носеше макара с жици и когато я видя, Морланд за пръв път забеляза кабелите, които кръстосваха гробището и висяха над някои от надгробните камъни. Премести се малко надясно и видя една от дупките, които бяха събудили такъв интерес у следователите от щатската полиция, когато бяха дошли да търсят Кейли Мадсън. Дълга жица навлизаше в дълбините ѝ.

- Какво правите? - попита Морланд.

- Свързваме последните термични и пластични взривни устройства - каза мъжът. - Готвим се да разрушим вашия град, като започнем оттук. Сега остави пистолета. Искам да поговорим. Пасторът ми разказа доста неща за теб.

Но Морланд нямаше намерение да говори с когото и да било.

Вместо това направо започна да стреля.

На „Мейн Стрийт“ в Проспъръс не живееше никой. Тя бе отделена само и единствено за бизнеса. Когато наближи полунощ, по улицата и в сградите около нея не бе останала жива душа.

Един по един от сенките започнаха да излизат мъже, общо осмина. Водеше ги Роналд Стрейдиър. Лицето му, както и лицата на останалите, бе скрито. Редом с него вървеше Шейки.

- Сигурен ли си, че нямаш нищо против да извършиш това? - попита го Роналд.

- Сигурен съм - отвърна Шейки. Той държеше в здравата си ръка възпламенител. От изток духаше студен вятър. Това бе хубаво, така огънят щеше да се разгори по-бързо.