Мэтью Рейли - Трите тайни града

Алойзиъс пък не можеше да откъсне поглед от армията бронзови фигури, която блокираше пътя им.

— Статуи? — каза той. — Само това ли са пазителите на това място? Очаквах нещо по-… натруфено.

И тогава статуите се раздвижиха.

Ченето на Алойзиъс увисна.

— Ох, да си го начукам… — изпъшка той, вдигна харпуна си и стреля.

ТУЛЕ

ТУЛЕ

В Исландия Пух и Стреч чуха стрелбата преди да стигнат края на ледения булевард.

Техният тунел си имаше отличителна черта — таванът и подът му бяха от каменни ковчези… които очевидно се бяха отворили в някакъв момент преди пристигането им. Това означаваше, че трябваше да вървят по тесните плочи между ковчезите.

— Тези неща са ужасно много… — разтревожено каза Мечо Пух.

При звука на стрелбата двамата се затичаха и накрая излязоха от булеварда и се озоваха в горната част на огромен град с формата на фуния, която се забиваше в земята.

Гледката беше страхотна.

Исландският мраз беше образувал скреж, който покриваше всичко, така че целият град блещукаше в бяло.

Заскрежени постройки се притискаха една в друга покрай широк спирален път, който се спускаше по наклонените стени. После пътят излизаше от сградите и пресичаше централната бездна по тесен мост, в средата на който имаше четвъртит купол с открити страни.

Виковете и стрелбата идваха от кардинал Мендоса и трима швейцарски гвардейци, които стояха пред купола на моста.

3 ад Мендоса и хората му, блокирайки пътя за бягство и изпълвайки главния път през подземния град, имаше същинска армия от безлики бронзови автомати, идентични с онези, които Пух и Стреч бяха видели в Долния свят.

Бронзовите фигури стояха като безмълвни статуи по спиралния път, подредени в идеални редици.

На всеки няколко минути цялата армия правеше една-единствена крачка напред и ехото от стъпките им отекваше в грамадната пещера.

Един швейцарски гвардеец стреля по тях, но куршумите му отскочиха безвредно от металните тела и минута по-късно армията направи поредната неумолима крачка напред.

— Стотици са — промълви Стреч.

Пух обаче гледаше моста.

— Не мисля, че те са истинският проблем.

РА (ИЗГЛЕД ПРЕЗ ДЖУНГЛАТА)

БЛИЗЪК ПЛАН (ИЗГЛЕД ПРЕЗ ДЖУНГЛАТА)

РА

Мей, Никой и Йоланте стояха в края на техния тунел в джунглите на Венецуела, също замръзнали в шок.

Златният булевард беше свършил в основата на колосална планина тепуи, която хвърляше върху тях плътна сянка.

Изгубеният град Ра се издигаше пред тях.

Ел Дорадо.

Градът беше построен на четири широки стъпаловидни нива, изсечени в полегатия долен склон на тепуи.

През тези нива минаваше една-единствена улица, която вървеше на зигзаг и ги свързваше. Целият град беше погълнат от джунглата — скрит от дървета, мъх, кал и лиани.

Като структура не представляваше нещо забележително. Беше нисък и широк, с приблизително квадратна форма. Нямаше високи кули или крепостни стени. Всъщност към зигзагообразната му улица се отваряха само стотина врати. Като „град" бе малко невзрачен.

С изключение на едно нещо.

Всяка повърхност беше направена от злато.

Не само паважът на улицата. А всяка стена, всяко стълбище, всичко.

Никой ахна.

— Ако не беше джунглата и цялата мръсотия, през деня това място щеше да блести като слънце.

Мей кимна.

— Това наистина е великият град Ра, богът слънце.

Всички нива бяха покрити с покриви от дебели златни летви. Те обаче не бяха плътно затворени. Между златните летви имаше пролуки и през вековете някои от тях бяха изпопадали на улицата.

Това бе позволило на още повече растения от джунглата да проникнат в града. Сега през покривите стърчаха клони и стволове.

За всеки прелитащ със самолет или гледащ от сателит това място щеше да изглежда като пореден покрит с растителност склон в подножието на тепуи. Само някой, който търсеше конкретно града и доближеше достатъчно, щеше да го забележи сред гъстата джунгла, която го беше погълнала.

През пролуките в разбитите златни стени на трите долни нива Мей и останалите видяха десетки положени хоризонтално ниши в стените: приличаха на ковчези.