Мэтью Рейли - Трите тайни града

И ковчезите бяха отворени.

Доскорошните им обитатели — триста бронзови автомата — сега изпълваха издигащата се златна улица на Ра.

На върха на огромния град на склона на планината имаше част, която беше почти открита към небето.

Там зашеметяващ златен мост минаваше над широк трийсет метра пролом в склона. В средата на моста имаше четвъртит купол с открити страни и именно там съперниците им — млада жена и отряд от шестима войници от бразилските специални части — бяха спрени в опита си да стигнат центъра на града.

— Хлоя — каза Йоланте.

— Какво? — не разбра Никой.

— Хлоя Карнарвън — каза Йоланте. — Бившата ми асистентка. Предаде ме на брат ми и ме остави в ръцете на палача му.

Заобиколена от бразилските войници. Хлоя държеше Шлема на Хадес.

Причината за забавянето на групата й веднага се изясни — докато Хлоя и хората й чакаха от отсамната страна на моста, един от бразилските войници пристъпи предпазливо под купола и започна да се бие с няколко сребристи човекоподобни фигури.

Войникът стреля от упор по фигурите, но куршумите като че ли нямаха никакъв ефект върху тях. Една го прониза с дясната си ръка и го запрати през ръба на моста.

Положението на Хлоя и хората й се влошаваше от факта, че армия от триста бронзови автомата изпълваше главната улица на Ра под тях.

Намираха се в безизходица — трябваше да се бият или с четирите сребърни фигури на моста и да продължат напред… или да се изправят срещу бронзовата армия зад тях.

Внезапно със силен трясък цялата бронзова армия направи крачка нагоре по склона към Хлоя и екипа и.

Мей отвори снимката на свитъка на Платон на телефона си и прочете:

— "На моста трябва да преминеш през сребърните му пазители…"

Обърна се към Йоланте.

— Твоето протеже очевидно не знае как да мине през пазителите на моста.

— Така е — каза Йоланте. — Но засега същото се отнася и за нас.

АТЛАС

Харпунът на Алойзиъс Найт отскочи безполезно от гърдите на първия бронзов човек, който бавно крачеше по морското дъно към него и Джак.

— Кушма алла? — напевно произнесе армията. Въпросът беше приглушен от водата.

Джак си спомни превода на Лили: „Ти ли си моят господар?”.

Предполагаше, че отговорът на този въпрос е една от Мистериите, които щяха да бъдат разкрити на Орландо, ако беше влязъл в обелиска след Големите игри.

Бронзовата войска се приближаваше.

Стъпките на войниците тътнеха в морската тишина.

Бум…

Фигурите бяха оформени като човешки същества — с ръце и крака, гърди и рамене.

Бум…

Но безликите им глави с клюнове ги правеха страховити. Придаваха им безмилостен, нечовешки вид — лишени от емоция, от съчувствие, от съжаление.

Бум…

И очевидно не се нуждаеха от кислород. Налягането на деветдесетте метра вода над главите им изобщо не им действаше.

Това бяха автомати, създадени с една-единствена цел — да убиват всеки, който не би трябвало да е тук.

Джак и Алойзиъс се дръпнаха малко навътре в тунела.

— Джак! — разнесе се гласът на Стреч в слушалката му. — Проникнахме в Туле. Виждаме Мендоса, но е заседнал на един мост, спрян от сребърни роботи или нещо такова. Може и да успеем да стигнем до моста, но ако не знаем как да се справим със сребърните неща, край с нас.

Последва го гласът на Мей:

— Джак, имаме същия проблем и в Ра! Явно това са сребърните пазители, споменати в текста на Платон. Трябва да минем през тях, но не знаем как!

Армията бронзови фигури пред Джак бавно приближаваше.

Той се опита да мисли.

„Трябва да има начин…“

— Плочата ни казва всичко необходимо, за да се влезе в градовете… — каза на глас. — Плочата ни казва…

И докато бронзовата войска продължаваше да настъпва неумолимо, погледна отново образа на телефона си.

Затърси отчаяно.

— Трябва да е тук. Градовете… оръжията… Първото убива… Второто ослепява… Третото управлява…

Докато Джак се взираше в телефона си, Алойзиъс го избута по-навътре в тунела.

— Назад. Назад…

После спря да го бута и Джак го погледна.

Четири бронзови фигури бяха излезли от ковчезите си в стените на тунела зад тях и блокираха пътя за отстъпление.

— Кушма алла? — попитаха те.

— Ох, мамка му — каза Алойзиъс.