Мэтью Рейли - Трите тайни града

Приключи обяснението си, като пусна две зрънца сиво-черен прах в чашата вода на Лили.

Водата стана черна, след което се сгъсти в противна смес, после с пукане се втвърди и изведнъж чашата се оказа пълна със сух тъмносив камък.

Дълго време Лили не каза нищо.

— И това ще се случи в планетарен мащаб? — попита накрая тя.

— Да.

— Мъртва суха планета…

— Не бива да се отчайваме прекалено. Сигурен съм, че Изпитанието на боговете може да бъде преминато и че всичко ще е наред.

Сфинкса погледна компютъра и натисна копчето на интеркома до него.

— Да, сър? — чу се глас.

— Дион Десакс пътува ли към Олтара?

— Да, сър. Изпратихме самолет за него малко след като се обади от Неапол.

— Дион? — повтори ужасено Лили.

— Изпрати покани на останалите царе — каза Сфинкса.

— Да, сър.

— А какво е положението със самолета на капитан Уест?

Лили наостри уши.

— Продължава да лети насам, сър. На петдесет километра от нас е. Следим го.

— Благодаря.

Сфинкса рязко стана.

Влезе вътре и отиде до копието на Големия сфинкс. За момент сякаш се беше оттеглил в собствените си мисли.

Загледа се във високата четири и половина метра варовикова статуя. Тя се извисяваше пред него — прочутият полегнал лъв с лице на човек, взираш се с немигащи очи.

— Адашът ми — каза Сфинкса, обръщайки се към Лили. — Още от малък го харесвах. Винаги съм бил обсебен от него. Най-загадъчната статуя на света. От хиляди години озадачава хората. Защо е там? Какво е предназначението й? Пирамидите в Гиза са три, а има само един сфинкс. Египтяните са изваяли много сфинксове, но всички те са малки. Защо има само един гигантски, един Голям сфинкс? Това е въпросът на въпросите.

Усмихна и се зловещо.

— Но това е друга част от проучванията ми, която ще се използва друг път. В момента светът е на ръба на пропастта, изправен пред болезнено унищожение, и благодарение на втория ти баща всеки може да премине двете изпитания и да стане върховен господар. Което означава, че е време да направя своя ход и да се възползвам от уникалното си познание.

„Защо ми казва това? — помисли Лили. — Не би трябвало да го прави…“

Сфинкса се обърна към нея и очите му блеснаха.

— Предполагам, че се питаш защо ти казвам всичко това — каза той, сякаш беше прочел мислите и.

Погледът му стана убийствен.

— Аз съм различен от всички, които си срещала, Лили. Не ми трябва талантът ти да превеждаш Словото на Тот. Имам план да се възползвам от новото положение, създадено от баща ти, и той се развива точно според очакванията ми. Просто исках да разкажа на някои, който ще разбере. Но фактът, че ти разказах, означава, че не можеш да останеш жива. Ще умреш, госпожице, при това съвсем скоро.

ДЕЛТАТА НА ОРИНОКО

АТЛАНТИЧЕСКО КРАЙБРЕЖИЕ,

ВЕНЕЦУЕЛА, 1 ДЕКЕМВРИ,

08:00 (ЧЕТИРИ ЧАСА ПО-РАНО)

Като следваше координатите, оставени от сър Франсис Дрейк преди петстотин години, Никой кацна в южния край на огромната делта на Ориноко…

…и се озова пред нещо наистина необичайно.

Свод от огънати блатни дървета, образуващи естествен покрив над спокойна река.

Никой не би могъл да я види от друг ъгъл — нито от океана, нито от въздуха, нито от най-близките скали на няколко километра на юг.

Вкара хидроплана в скритата река, сякаш караше лодка. Под дърветата беше зловещо тъмно. Надвисналите клони се сплитаха толкова плътно над тях, че напълно спираха слънчевите лъчи.

На юг, подобно на някакви древни чудовища от джунглата, се издигаха няколко тепуи , характерните планини с плоски върхове, с които беше прочута Венецуела.

След известно време малкият самолет излезе от един завой на скритата река и Дейв, Йоланте и Мей видяха два хидроплана, привързани към разпадащ се каменен кей, стърчащ от левия бряг.

Кеят беше покрит с мъх и кал. В калта около хидропланите имаше много следи от обувки.

— Орландо и хората му вече са тук — каза Йоланте.

В края на кея, скрита от дървета и клони, имаше малка модерна постройка, която рязко контрастираше със старото пристанище — постройка на стълбове, изработена от блестяща стомана.

А пред нея спокойно стоеше някакъв мъж.

Табелата гласеше INPARQUES и показваше, че постройката е собственост на Института на националните паркове на Венецуела — държавната институция, която отговаряше за защитените земи в страната.