Мэтью Рейли - Трите тайни града

Мъжът пред нея беше с униформа на парков рейнджър. Изглеждаше на около шейсет и ги наблюдаваше мълчаливо.

— Добро прикритие за Страж — каза Мей, като кимна към униформата му. — Правителствен рейнджър. Държи бракониерите и любопитните настрана. И може да живее тук и да пази град Ра.

Тримата слязоха на кея, където ги чакаше "рейнджърът".

— Здравейте — каза той. — Аз съм сър Иниго Дефенестра. Кои сте вие?

— Аз съм Йоланте Комптън-Джоунс, принцеса на Царството на Земята и Пазител на Кралския архив — каза Йоланте. — Това са мои спътници. Дойдохме да влезем в тайния град.

— Там вече влязоха други — каза сър Иниго. — С оръжието.

— Те не знаят какво правят. Дойдохме да се уверим, че оръжието ще бъде заредено както трябва.

Лицето на рейнджъра остана безизразно.

— Подобно на баща ми и неговия баща, аз пазех този град през почти целия си зрял живот, като държах недостойните настрана и очаквах този момент. В този ден на дните не съм аз онзи, който би попречил на някой запознат с древните му тайни да влезе, стига да сте склонни да продължите.

Той отстъпи настрани и видяха под подпорите на металната постройка малка полусфера.

Никой ахна:

— Господи…

Покритата с пълзящи растения полусфера беше оформена като човешки череп по такъв начин, че разпадащият се вход беше устата, отворена във вечен писък. Приличаше на вход към Ада.

Йоланте, Мей и Никой приближиха огромния каменен череп, надникнаха вътре и видяха тунел, който се губеше в мрака. По дължината му имаше три аркади.

Ако продължаваше около километър по права линия, тунелът щеше да свърши при една от планините тепуи на юг.

— Чакайте малко. Подът да не би да е от… — започна Никой.

— Да — сериозно каза Мей. — От злато е.

Вярно беше. Там, където не бяха покрити с пръст и мръсотия, плочите на пода блестяха матово. Улиците на Ел Дорадо наистина бяха покрити със злато.

Мей, Никой и Йоланте се загледаха в първата тройна аркада.

Калните следи върху златната повърхност водеха към дясната арка.

Пред средната пък имаше нещо друго — покрит с плесен и мъх скелет.

Беше прерязан диагонално през гръдния кош и носеше определено европейски шлем, който все още беше върху голия череп. Шлемът имаше формата на дълбока купа и бе изработен от месинг, с извити краища, които образуваха остри върхове отпред и отзад.

Мей клекна пред него.

— Това е морион — каза тя. — Класическият испански шлем на пехотинци, носен от конквистадорите през шестнайсети и седемнайсети век. Този нещастник е открил Ел Дорадо.

— Определено — каза Никой, загледан към арката над скелета. После хвърли поглед към Йоланте. — Някакви мисли, госпожице кралски експерт?

— Само очевидната — отвърна Йоланте. — Арките имат заложени капани.

И кимна към вътрешността на тунела, където можеха да се видят още няколко тройни аркади.

— Подозирам, че същото се отнася и за тях. Това е главният булевард на града. При всяка аркада трябва да знаеш откъде точно да минеш… в противен случай те очаква участта на този тук.

Тя кимна към следите, които минаваха през дясната арка.

— Изглежда, че противниците ни са знаели точно кой път да изберат.

Внезапен шум ги накара да вдигнат рязко глави.

Стрелба.

Автоматична стрелба.

Но тя беше приглушена, далечна. Идваше някъде от дълбините на тунела. В кратките периоди между откосите се чуваха отчаяни викове.

— Може и да са минали през арките, но още не са надхитрили града — каза Никой. — Може и да имаме все още шанс.

Забързаха по тунела, напълно забравили златната му настилка, като оставиха мълчаливия сър Иниго, скромния пазител на великия град Ра, да стои сам на кея.

ТУЛЕ

ИСЛАНДИЯ

Дълбоко в подземния град Туле кардинал Мендоса започваше да полудява.

— Прати още един! — извика той на командира на швейцарските си гвардейци.

Стиснал в ръка легендарния меч, известен като Екскалибур, Мендоса погледна тревожно през рамо.

Той и отрядът му стояха на високия мост в сърцето на Туле, безнадеждно хванати в капан.

Войската пазител на Туле — триста безлики бронзови фигури — стоеше зад тях: изпълваше извития път, който водеше към изхода от града, и блокираше отстъплението им.

И на всеки няколко минути всичките триста в съвършен синхрон, сякаш бяха роботи, правеха по една крачка напред. Ако Мендоса и хората му не минеха по-скоро по моста, войската щеше да стигне до тях и всичко щеше да приключи.