Мэтью Рейли - Трите тайни града

Клетката висеше над ужасно дълбока пропаст.

Когато примигна и дойде на себе си, Джулиъс видя Алби, затворен в също такава клетка до него — със същия нашийник и същите окови на ръцете, окачен на същата Т-образна дървена рамка.

Джулиъс затвори очи. С мисията му беше свършено.

— Мамка му — прошепна той.

Лили се взираше с ужас в затворенитe в клетките Джулиъс и Алби.

Намираха се в Залата на Кръглата маса, сърцето на стария замък дълбоко в недрата на острова.

Клетката на Джулиъс висеше на една педя навътре над пропастта. Тази на Алби беше над платформата, над твърда земя — поне засега.

Останалите рицари се бяха наредили около двете клетки и ги гледаха убийствено.

Дион и Сфинкса стояха на няколко крачки зад тях.

Лили видя как един скуайър излиза на платформата, понесъл пурпурна кадифена кутия със златни закопчалки. Беше горе-долу с размерите на дебела книга с твърди корици и скуайърът я носеше много почтително.

— Господин Адамсън. — Йегер Айнс застана пред клетката на Джулиъс. — Знаем защо сте тук. Претърпяхте ужасна загуба със смъртта на брат ви и сте дошли да отмъстите за него.

— Правилно — отвърна Джулиъс.

Йегер Айнс се усмихна едва-едва и вдигна един смачкан лист.

— Държахте това, когато ви обгазихме в тунела. Разпечатка на имейл.

Йегер погледна листа и, застанал до клетката на Джулиъс, зачете със спокоен равен тон:

Зaтвopен в тясната клетка, Джулиъс стисна зъби. Очите му се напълниха със сълзи.

— О, Джулиъс… — изхлипа Лили.

Йегер Айнс смачка листа на топка, хвърли го в пропастта и каза:

— Ще видите брат си много по-скоро, отколкото си мислите.

После се обърна към Лили.

— Господин Адамсън неволно ни даде възможност да демонстрираме какво ще се случи след малко с господин Калвин.

Протегна ръка и скуайърът му подаде кутията от пурпурно кадифе.

Йегер Айнс я отвори и извади от нея странно на вид старо оръжие.

Приличаше на арфа, но много малка и с една-единствена струна — изключително тънка, проблясваща на светлината, подобна на риболовна корда. Не личеше от какъв метал е изработена, но изглеждаше по-остра от най-съвършеното острие, създавано от човешка ръка.

Йегер Айнс хвана закривената дръжка така, че жицата-струна остана да стърчи пред кокалчетата на пръстите му.

И после с шокираща бързина махна небрежно с оръжието пред клетката и ръката на Джулиъс, която стърчеше отпред, полетя в пропастта.

Джулиъс изрева от болка, загледан с ужас в чуканчето, с което завършваше лявата му ръка.

Задиша бързо и тежко.

От чуканчето, все още в желязната окова, рукна кръв.

Лили ахна от ужас.

— Какво, по… — прошепна Алби.

Йегер Айнс не бе упражнил никакъв натиск. Струната на арфата трябва да беше…

— Това е оръжие от друга епоха — каза Йегер Айнс. — Елегантно и в същото време жестоко. Остра като бръснач жица, която може да премине през всякаква органична материя — дърво, кост, човешка плът. Ти уби двама мои рицари, копеле мръсно! Подобно престъпление не може да остане ненаказано!

Замахна отново и другата ръка на Джулиъс също полетя в пропастта — и изведнъж горкият младеж се озова в клетката, държан изправен от железния нашийник, с две отрязани ръце.

Зави от болка. Вените на челото му изпъкнаха.

Йегер Айнс пристъпи към клетката, така че лицата им се оказаха на сантиметри едно от друго.

Лицето на Джулиъс лъщеше oт пoт.

Физиономията на Йегер беше безстрастна и студена.

— Дадохте най-доброто от себе си, господин Адамсън, но това не беше достатъчно. — Той започна да се обръща.

— Хей — неочаквано изпъшка Джулиъс и го накара да спре.

— Да?

Джулиъс пое тежко дъх и плувнал в пот и пръскайки слюнка, каза: