Мэтью Рейли - Трите тайни града

Беше в стаята, когато Йоланте каза, че централата на рицарите е замъкът Арагон край бреговете на Италия. Бързо проучване му даде и допълнителна информация.

Например историята на замъка Арагон.

Навремето той бил собственост на Католическата църква. С документ от Ватикана от 26 май 1296 година, седем дни след мистериозната смърт на папа Целестин V, собствеността върху замъка била прехвърлена на Militum Sanguine Ischium — Рицарите на кръвта от Иския.

Иския беше остров край брега на Италия, недалеч от Неапол. И наистина, на него имаше замък с името Арагон.

Думите Рицари на кръвта от Иския дадоха връзки с Рицари на Златната осмица, Мерлин и Рицарите на Кръглата маса.

След това всичко беше съвсем ясно. Единствено подготовката — разучаваното на острова, купуването на оръжия от улиците на Рим и намирането на хеликоптер — изискваше малко повече време.

Накрая той нае хеликоптер в Неапол, полетя направо към острова и нарочно разби хеликоптера, за да привлече вниманието на рицарите.

Не му пукаше за разбитата машина.

Не му пукаше за нищо.

Беше дошъл да отмъщава. За смъртта на брат си и семейството му, убити в колата им над Темза преди два дни.

Йегер Айнс се взираше невярващо в екрана, на който Джулиъс Адамсън крачеше през външните дворове на замъка му.

Вгледа се по-внимателно и забеляза, че Джулиъс държи още нещо освен пистолета в дясната си ръка — смачкан лист.

— Боже мой — изсумтя Йегер Айнс. — Той ни атакува. Невероятно. Йегер Драй и Йегер Фюнф. Убийте го.

Двамата стоящи наблизо рицари грабнаха оръжията си и се отдалечиха тичешком.

Джулиъс стигна до някакъв куполен параклис на третото от шестте каскадни нива на замъка Арагон, стреля в катинара и изрита вратата. Косите следобедни лъчи на Слънцето проникнаха в прашното помещение.

На вътрешната cтeнa на параклиса имаше богато украсен засводен проход, препречен с желязна решетка.

От проучването си Джулиъс знаеше, че това е входът към най-стария замък, който лежеше под многото по-късни.

Огледа великолепния параклис, видя охранителна камера на тавана и преспокойно стреля в нея и я направи на парчета.

След секунди двамата въоръжени рицари, пратени от Йегер Айнс, влязоха в параклиса през таен панел зад олтара.

Изскочиха навън и моментално откриха oгън с автоматите си във всички посоки, като надупчиха стените на малката църква.

Джулиъс го нямаше.

Двамата се намръщиха.

— Здрасти. — Джулиъс излезе иззад дебелата кадифена завеса зад тях и — бам-бам! — ги застреля в главите.

Взе автоматите им, влезе в тайния проход, по който бяха дошли в параклиса, и продължи неумолимо напред.

Озова се в тесен дълъг коридор, осветен от мъждукащи жълти лампи.

Той беше известен като Прохода на молителите, защото бе единственият тунел, водещ към Терасата на молителя. Всички, идващи да наемат рицарите, трябваше да минат по него.

Проходът на молителите беше абсолютно прав и дълъг стотина метра.

По дължината му имаше каменни статуи на отдавна отишли си рицари, които изглеждаха зловещо на слабата светлина.

Джулиъс — с ледена физиономия, мъртвешки поглед, все така стиснал листа в дясната си ръка заедно с пистолета — тръгна по него.

Видя края на тунела и по-широкото добре осветено пространство след него.

Това беше целта му — да стигне до Светая светих на Рицарите на Златната осмица. Мъжете, които щеше да избие.

Крачеше през тунела, загледан кръвнишки в правоъгълника светлина в края му, когато…

Тряс!

Пред него се спусна желязна решетка.

Тряс!

Втора решетка падна зад него.

Изведнъж се оказа в капан.

— Хвърлете оръжията, господин Адамсън — каза глас от невидим високоговорител на тавана.

— Майната ти! — извика Джулиъс. — Ела и ги вземи.

— Както желаете.

Някаква дупка в стената до Джулиъс избълва жълт газ в лицето му и в следващия миг той рухна на каменния под.

Джулиъс се бореше с обгръщащия го мрак, но безполезно. Светът около него притъмня.

Последното, което видя, беше размазана фигура, вървяща бавно по тунела. Ставаше все по-голяма. Накрая клекна пред решетката и поклати тъжно глава.

— Господин Адамсън — каза Йегер Айнс, — верността към брат ви е достойна за възхищение, но вие, приятелю, току-що влязохте в свят на болката.

Нощта беше настъпила, когато Джулиъс се събуди… в средновековна клетка, едва побираща тялото му.

Беше изправен заради металния нашийник на гърлото си, а ръцете му стърчаха през решетките на клетката през две подобни на окови дупки.