Мэтью Рейли - Трите тайни града

Стигнаха до острова.

Той се издигаше пред тях, сякаш се рееше в безоблачното утринно небе.

Платиха входната такса и продължиха по виещата се пътека нагоре към замъка.

Бяха по средата на пътя, когато изведнъж от дясната им страна се разнесе трясък на хеликоптер.

Забързаха към една площадка до пътеката и погледнаха надолу към тревистата поляна. Британски военен хеликоптер бе кацнал в основата на отвесните скали, над които се издигаше замъкът.

В подножието на скалите имаше бункер от Втората световна война и за тяхна изненада от него излязоха четири фигури и се насочиха право към хеликоптера — трима мъже и една жена.

Мъжът отпред беше висок и рус, облечен аристократично — с ловно сако от туид и панталони за езда. Вторият беше по-нисък, с черна коса и тънък мустак, с черен костюм със свещеническа якичка. Третият приличаше на тлъст пакистанец с риза на Томи Бахама и няколко златни верижки на врата.

Жената бе по-млада, на около двайсет и пет и много красива, с кестенява коса и бледа кожа. Тя също беше облечена за езда — сако от туид, тесни панталони и ботуши до коленете. Вървеше с високо вирнат нос. Зоуи се зачуди коя ли е.

Тя щракна няколко снимки с мобилния си телефон.

Веднага щом четиримата се качиха в големия хеликоптер, той се откъсна от земята и се отдалечи, набирайки височина.

Зоуи погледна Мей.

— Познаваш ли ги?

— Познавам тримата мъже — каза Мей. — Орландо Комптън-Джоунс, кардинал Рикардо Мендоса и Съни Малик. Не знам коя е жената. Това е много лошо. Изпревариха ни.

Щом хеликоптерът се скри от поглед, тримата „туристи" се спуснаха до бетонния бункер в подножието на скалите и след като се увериха, че никой не ги гледа, се шмугнаха в него.

Вътре беше празно и мухлясало, стените бяха покрити с прахоляк и графити.

— Хубав нюанс — отбеляза Джулиъс, докато оглеждаше графитите. — Определено подчертават впечатлението, че е изоставен.

В дъното на тъмния бункер имаше килия с решетка, заключена с катинар.

Зоуи се справи с ключалката и катинарът падна на земята.

Влязоха в килията и веднага откриха капак на шахта в пода.

Зоуи го отвори… и видя стари каменни стъпала, водещи надолу в мрака.

Тя извади затъкнатия в джинсите си пистолет. Оръжието имаше малко фенерче, закрепено за цевта. Зоуи го включи.

— Какво ще кажете?

Вдигна оръжието и пристъпи първа в мрака.

Стъпалата ги отведоха в дълъг хоризонтален тунел, който навлизаше в планината под замъка.

Стените му бяха от плътен камък, а самият тунел беше широк колкото да мине един човек. Продължаваше право напред и се губеше в мрака — лъчът на фенерчето не достигаше края му.

След още две железни решетки, заключени с по-модерни катинари, които отнеха на Зоуи малко повече време, стигнаха до тясно спирално стълбище, водещо нагоре.

Стълбището свършваше с вход, заграден с най-голямата решетка, която им се беше изпречвала досега.

Някъде от другата страна се разнесе болезнен писък, който ги накара да подскочат.

Те пристъпиха предпазливо към решетката.

Зоуи надникна през нея и ахна:

— Господи…

Джулиъс и Мей застанаха до нея и видяха страховитата гледка.

— Иисусе Христе… — промълви Джулиъс.

— Ох, това вече е смахнато — каза Мей.

През пръчките на решетката се виждаше истинска средновековна тъмница — каменни стени и клетки, вериги и окървавени дръвници, диби и други устройства за изтезания, всички осветени не от горящи факли, а от рязката бяла светлина на флуоресцентни лампи, които правеха гледката още по-страховита, ако това изобщо беше възможно.

И насред всичко това, с оковани ръце и крака за ужасен на вид дървен стол, окървавена и пребита, с клюмнала глава, седеше Йоланте.

Зоуи се взираше с ужас в Йоланте през решетката.

Въпреки сложната им история с Йоланте гледката я разтърси до мозъка на костите.

Някога красивата и самоуверена Йоланте, модерна принцеса със съвършена кожа и бляскава кестенява коса, сега приличаше на жалък човешки отпадък.

Главата и беше обръсната.

Лицето и бе цялото в драскотини и синини. Едното и око беше така подуто, че бе затворено. Устните и бяха сцепени. Засъхнала кръв образуваше дебела коричка по брадичката и.

Но това не беше най-лошото.

Носът й беше най-лошото.

Орландо му беше сложил халка.

Дебела месингова халка като онези, които слагат на биковете. Тя беше продупчила хрущяла, който разделя ноздрите.

С обръснатата глава и голямата халка на носа елегантната някога принцеса приличаше на някакъв смахнат готически пънк рокер. Липсваха й само татуировките.