Мэтью Рейли - Трите тайни града

…Витрувианския човек на Да Винчи…

…и го бе вдигнал пред себе си като щит!

Както беше инструктирана, Лили бързо се скри зад него.

Залпът на втория монах блъсна бронираното стъкло на рамката и куршумите отскочиха от него сред дъжд от милиони искри. Два куршума улучиха ръката на Джак, държаща стъкления щит — но лявата ръка, която, подобно на подлакътницата, беше изработена от титан.

А после пълнителят на монаха се изпразни и Джак насочи пистолета си над Витрувианския човек и с два оглушителни изстрела го повали на земята.

Тримата други монаси, включително лидерът им Езекил, се пръснаха и в следващия миг Джак и Лили тичаха към изхода.

— Затвори вратата! — извика Джак, когато изскочиха навън.

Лили натисна едно копче и тежката врата се затвори зад тях, заключвайки останалите монаси вътре.

Побягнаха през музея.

Зареваха сирени.

Замигаха жълти предупредителни лампи.

Нагоре по стълбище, после по два коридора с безценни произведения на изкуството. Зад поредния ъгъл и…

…тристагодишната картина на стената зад тях беше раздрана на парцали от автоматичен огън.

Двама облечени в черно парашутисти с керамични маски тичаха по коридора към тях. Нямаше съмнение, че са Рицари на Златната осмица.

— Джак! Лили! — извика някой отдясно и те видяха Алби в друг коридор. Беше застанал до един отворен прозорец и им махаше енергично. — Насам!

Джак бутна Лили към Алби…

…и в същия миг от тавана се спусна предпазна решетка с дебели пръчки, която се стовари с трясък между Джак и Лили.

Двамата бяха разделени.

— Не — ахна Лили от другата страна на решетката.

— Бягай — каза Джак. — Моля те. Ще ви настигна.

Погледът на Лили ясно показваше, че това изобщо не и харесва, но тя знаеше, че няма избор.

— Обичам те, татко — каза тя и побягна по коридора.

Докато парашутистите приближаваха, Джак се скри в близкото стълбище.

Алби и Лили скочиха от отворения прозорец в тясна калдъръмена уличка, която минаваше покрай Галерия дел Академия. Слабите улични лампи осветяваха алеята с болезнено жълта светлина.

В единия край на уличката беше Канал Гранде, а в другия имаше лабиринт от подобни алеи.

— Самолетът им е в Канал Гранде — каза Алби. — Трябва да изчезнем в уличките…

— Не мърдайте — каза черна фигура, която се появи от странична уличка, пълна с кофи за боклук. Мъжът беше насочил към тях автомат МР-9.

Третият парашутист от Златната осмица.

— Имате късмет, че ни е наредено да ви заловим живи, лайна такива — каза парашутистът със силен френски акцент. — Ръцете така, че да ги виждам.

Победени, Алби и Лили сложиха ръце на главите си.

— За кого работите? — остро попита Лили.

— За цар. Цар, който изпитва изгаряща ярост към теб и баща ти, макар че него можем да му го занесем мъртъв. — Парашутистът посочи с автомата си към Канал Гранде. — Мърдайте. Натам…

Фрас. Парашутистът беше цапардосан отзад — с тръба — от някой друг, дебнещ в тъмната уличка.

Скай Монстър излезе от сенките.

— Ето затова мразя да съм на земята — каза той и включи радиостанцията си. — Джак, хлапетата са с мен. Намираме се на южната страна на Академията. Как да се разкараме оттук?

— С хидроплана на руснака — отвърна гласът на Джак в слушалката му.

— Онзи на кърмата на „Беларус“ ли? Беше на яхтата, обаче самолетът я взе на таран.

— Аз съм на покрива на музея и го виждам. Още е в играта, което означава, че и ние сме.

Скрити зад ъгъла на музея, Скай Монстър, Алби и Лили надникнаха през малкия площад пред Галерия дел Академия.

На слабата утринна светлина виждаха гигантския хидроплан, спрял до кея върху останките на „Беларус“.

Суперяхтата беше разцепена на две от колосалната му тежест.

Двете и парчета сега лежаха на дъното на Канал Гранде, но тъй като тук той бе дълбок само шест метра, главната палуба на "Беларус", която се издигаше също на толкова над ватерлинията, сега беше на нивото на водата, а хидропланът все още беше завързан за кърмата.

Въпреки ужасните поразии наоколо самолетът беше останал абсолютно непокътнат — тялото му в тъмнокафяво и златно блестеше като в деня, в който са го боядисали.

— Ха — каза Скай Монстър, когато го видя. — Направо да не повярва човек.

Полицейски сирени пронизаха тишината.

Четири сини патрулни катера с надпис POLIZIA на бордовете и мигащи светлини се носеха по канала — по два от всеки край — към шантавата гледка на гигантския "Херкулес", яхнал направената на пух и прах суперяхта.