Джон Коннолли - Жената от леса

Паркър паркира успоредно на къщата и зачака. Пикапът спря на място. Шофьорът слезе и разпери ръце, за да покаже, че не е въоръжен. Беше шейсетинагодишен, дребен, набит мъж. Приличаше на човек, който е видял немалко тежък физически труд през живота си и вероятно голяма част от него му се е усладил. Косата му беше побеляла и подстригана по войнишки, а лицето му - червендалесто и сбръчкано, обветрено от десетилетия жарко слънце и мразовити зими. Паркър го позна още преди да се представи.

- Господин Паркър? Казвам се Боби Стоунхърст.

- Познах ви.

Боби Стоунхърст, или Боби Оушън, старецът на Били, най-северният конфедерат в цялата страна. Паркър мислено изруга Луис и неспособността му да обърне другата си страна, но гневът му трая само миг. Все пак Паркър не беше чернокож мъж, принуден всеки ден да се бори с чуждите предразсъдъци. А и той самият не беше образец за сдържаност.

- Извинявам се, че навлязох в имота ви без покана и предварителна уговорка - каза Стоунхърст. - Беше импулсивно решение. Надявах се да бъдете така любезен да се съгласите на кратък разговор.

- За какво, господин Стоунхърст?

- Никой не ме нарича така. Казват ми Боби или Боби Оушън. Този прякор ми залепна. Не ме притеснява.

- Защо да не си останем официални?

Дори да се абстрахирате от проблема с пикапа, Паркър знаеше достатъчно за Боби Оушън, за да предпочита да стои далеч от него. Бизнесменът наемаше само бели мъже и жени, но делегираше най-мръсните и неприятните си работи на съмнителни компании, експлоатиращи имигранти, и с това подкрепяше унижението и тъпченето на най-уязвимите хора. Цветнокожите избягваха неговите заведения. В тях те биваха обслужвани бавно и немарливо, свободните маси се оказваха внезапно резервирани за клиенти, които никога не се появяваха, и през цялото време тегнеше смътна, но безспорна атмосфера на враждебност. В същото време Боби Оушън беше щедър дарител на избрани благотворителни организации и подкрепяше инициативите за разкрасяването и подобряването на Портланд. Разбираше се добре с мнозина, стига да бяха от бялата раса и прилично заможни. Хората казваха, че не е лош човек и не бива да го съдят само по недостатъците му. За Паркър обаче те не можеха да бъдат отделени от останалата част: те бяха неговата същност и оставяха мръсен отпечатък върху всичко, което вършеше. Боби Оушън беше развалено месо.

- Не знаех, че сте набожен човек - отбеляза Боби Оушън.

- Следите ли ме, господин Стоунхърст?

- Надявах се да поговорим още по-рано, но видях, че излизате, и случайно се озовахме на един и същи път. Не исках да ви безпокоя преди богослужението. Предположих, че скоро ще се върнете. - Той засмука някакъв остатък между зъбите си и го преглътна. - Католик, а?

- Точно така.

Боби Оушън сви рамене. Огледа Паркър, колата, дома му и вероятно католицизма му. Успя да прикрие явното си разочарование, но едва-едва.

- Сам ли живеете тук?

- Да.

- Голяма къща за сам човек.

- Предлагате ми помощ с вноските ли?

- Доколкото чувам, не ви липсват пари и влияние. Имате ли нещо против да поседна?

- Всъщност да.

- Дал ли съм някакъв повод за враждебност? Не си спомням.

- Господин Стоунхърст, вие нямате повод да ми гостувате, а ако посещението ви е свързано с работа, номерът ми не е тайна. Можете да ми се обадите, за да си уговорим среща.

- Нямате офис. Това изглежда странно.

- Ако имах офис, трябваше да си седя в него. Има по-подходящи начини да оползотворявам времето си. Консултирам клиентите си в техните домове или месторабота. Когато това не е удачно, срещаме се на места, удобни и за двете страни. Предпочитам да смятам дома си и принадлежащата му територия за неприкосновени.

- Защото някой се е опитал да ви убие тук?

- Дори двама.

- Простете забележката, но май вече разбирам защо.

Паркър погледна искрящите блата над рамото на Боби Оушън, завръщащите се птици, морето. Денят бе започнал хубаво, макар и умислено, но бързо се влошаваше.

- Няма да я простя. Защо сте тук?

- Знаете ли, че се обърнах към господин Мокси Кастин във връзка с акт на насилие върху моя собственост?

- Господин Кастин ме информира. Ако правилно съм разбрал, собствеността е принадлежала на сина ви.

- Документите може да са на негово име, но пикапът е платен с мои пари. Беше подарък за момчето. Реших да приема извършеното лично.

- Ако вярно съм дочул, синът ви е решил да украси пикапа със символите на Конфедерацията. Доколкото ми е известно, линията Мейсън-Диксън все още е на около хиляда километра южно оттук.