Джон Коннолли - Жената от леса

Куейл трябва да беше заспал, защото, когато отвори очи, цветовете в стаята се бяха променили и сенките вече не бяха същите. Бледото дете стоеше на килимчето до края на леглото. Беше голо и безполово, с плоски гърди и гологлаво, напомнящо на огромна, недовършена кукла. Ставите му бяха извити назад в коленете като задните крака на кон, а лактите - щръкнали напред, сякаш разглобени и след това нарочно сглобени погрешно. Ноктите на ръцете и краката му бяха жълти и разкривени, а в бялото на очите му не се виждаше нито ирис, нито зеница. На тяхно място в центъра зееха дупки, така че ако някой погледнеше в тях под подходящ ъгъл и достатъчно светлина, можеше да огледа вътрешността на черепа му.

Куейл не помръдна от стола си. Той гледаше Бледото дете така, както друг би гледал молец в стаята си - присъствие, в което няма нищо ново и особено, но въпреки това привлича вниманието. Бледото дете отвори и затвори уста, а главата му подскочи нагоре-надолу, като че кълвеше. Сега приличаше повече на птица без перушина; на голишарче, паднало от гнездото и търсещо помощ от човек, който не можеше да му я предложи.

На вратата, свързваща неговата стая със съседната, тихичко се почука.

- Влез - каза той.

Вратата се отвори и на прага застана Палида Морс. Също като Бледото дете, и тя беше гола, въпреки че пропорциите ѝ бяха на зряла жена. Тялото ѝ беше съвършено бяло, а смъртната му шир се нарушаваше единствено от едва видимите вени, осветени от лампата, които се виеха като далечни реки в снега, и от космите на венериния ѝ хълм, накъдето вероятно се оттичаха тези потоци. На дясната ѝ буза зееше малка, кръгла прободна рана, скрита доскоро от грима. Беше нова и дълбока - спомен от неуспешния опит да се отърве от сервитьорките на Доби, - но не изглеждаше инфектирана.

Морс не виждаше Бледото дете - тя беше различна от Куейл, - но беше свикнала да усеща присъствието на отвъдното, проникващите замърсявания от едната реалност в другата. Тя се спря на границата между двете стаи, като че ли се боеше да нахлуе в неизвестността.

- Какво е? - попита тя и Куейл се сепна от грубия ѝ глас -разстроен инструмент, способен да предава само земното и грозното.

- Дете. Или нещо такова. - Той я погледна. - Но си тръгна. Сигурно го подплаши.

Ако в думите му се съдържаше обида, Морс предпочете да не ѝ обръща внимание, а може и въобще да не я забеляза. След толкова години, прекарани заедно, пътищата, по които се движеше умът ѝ, често продължаваха да бъдат чужди за Куейл. Със същия успех можеше да се опита да разбере миелите на паяк или оса - един хищен, вечно гладен организъм.

- Ако предпочиташ, ще се върна в стаята си - каза тя.

- Не, можеш да останеш.

Тя отиде до леглото му, пъхна се под завивките и го проследи с очи, докато сваляше дрехите си. Лишено от всякакви мазнини, тялото на Куейл представляваше сглобка от мускули, сухожилия и кости, напомняща повече на илюстрация по анатомия, отколкото на живо същество - творение на Везалий или Албинус, прикрито само с тънък плащ от кожа.

Куейл легна върху нея и тя потрепери от студеното докосване. Когато той проникна в нея, тя имаше чувството, че я пронизва леден къс, и докато го притискаше към себе си, си мислеше, че кожата ѝ несъмнено ще залепне за неговата като за лед и щом се разделят, части от епидермиса ѝ щяха да останат полепнали по тялото му, а върху нейното да се оголят червени петна. Той свърши и тя усети как спермата му се разлива в нея с упоителна хладина, разпростира се отвъд утробата ѝ в корема и гърдите, в ръцете и краката, докато достигна червеното сияние на съзнанието ѝ и го притъпи до жълто, после бяло, а след това...

Куейл се отдръпна от нея и се отпусна върху възглавницата си. Морс вече дишаше дълбоко до него, но той не усещаше вонята на диханието ѝ - отдавна беше изгубил сетивата си за вкус и обоняние и се хранеше само по задължение, не за удоволствие, също както не извличаше сексуално удовлетворение от близостта си с Морс. Желаеше единствено топлината ѝ - енергията, която в тези моменти проникваше през леда и вечния мраз на съществото му, за да достигне до малкото остатъчна топлина в тефрата [10] Материал, изграден от различни по големина и състав, неспоени отломки, изхвърлени при вулканично изригване. - Бел. ред. на аза му. Студът беше проклятието на дългия живот... ако дълга агония като тази можеше да се нарече живот.

Куейл извърна глава и погледна в най-тъмния ъгъл на стаята, до прозореца. От сенките пристъпи Бледото дете, което бе стояло там през цялото време и беше попивало гледките на съвкуплението през зейналите дупки на очите си. То подуши въздуха в стаята и мускусната миризма на секс.