Джон Коннолли - Жената от леса

- Готов ли си, скаут? - попита дядо Оуен.

- Да.

- Много ли те боли зъбът?

- Малко.

- Искаш ли аз да го извадя, че да не се разкарваме до доктора?

- Не.

- Сигурен ли си? Трябва ми само конец. Връзвам единия му край за зъба, другия - за камиона и - бам! - ще излезе, без да се усетиш.

Даже инжекция няма да трябва.

- Не мисля.

- Ти решаваш. Аз съм готов да го свърша за десет кинта.

- Не.

- А какво ще кажеш да си ги разделим? Пет за теб, пет - за мен.

- Не.

- Много си скучен. Я, телефон ли чувам?

- Играчка.

- А защо звъни?

Даниел сви рамене.

- Не знам.

- Искаш ли да вдигнем, преди да излезем?

Дядо Оуен се шегуваше, но за Даниел не беше забавно. Не, той определено не искаше да вдигне телефона. Искаше само да спре да звъни. Онази жена Карис ставаше все по-настойчива с всяко обаждане. Постоянно молеше Даниел да я намери. Караше го да отиде при нея в гората, но той не щеше. Карис го плашеше. Не знаеше как да опише причината, но му се струваше, че най-близката дума е „глад“. Карис беше гладна: не за храна, за нещо друго. Може би за компания.

За него.

- Ако е счупена, трябва да я изхвърлиш - каза дядо му. - Да не те буди нощем.

„Иска ми се да я изхвърля - помисли си Даниел. - Много даже, но се страхувам. Страхувам се, че тогава Карис ще дойде да ме пита защо не вдигам.

Ще дойде и ще видя лицето ѝ.

Ще ме заведе в гората.

И никой няма да ме намери.“

Паркър си тръгна от църквата след последната благословия, следван от другите поклонници, повечето по-възрастни от него. Не беше успял да смъкне кой знае колко средната възраст, но все пак достатъчно, за да има статистическа значимост.

Вместо да се прибере направо вкъщи, той реши първо да се разходи по плажа край Фери Бийч, където беше паркирал, и да се наслади на самотата и шума на прибоя. Улови се, че се връща към думите на Луис - за това как апартаментът му се струва по-малък, а не по-голям, откакто Ейнджъл постъпи в болница. Може да звучеше противоестествено, но на Паркър му се струваше, че разбира какво е имал предвид. Самотата бездруго те караше да се чувстваш така, сякаш стените те притискат, а отсъствието на любим човек носеше усещане за още по-силно ограничение, за отнети възможности. Паркър беше изгубил две жени при съвсем различни обстоятелства: първата, Сюзан -сред кръв и ярост, а втората, Рейчъл - заради разпадането на връзката им. След всяка жестока раздяла тепърва осъзнаваше разговорите, които вече не може да води, въпросите, на които му отвръщаха само призраци. Някои думи могат да бъдат изречени само пред хората, към които изпитваме дълбоки, страстни чувства, също както някои мълчания могат да бъдат споделени само от влюбени. Това беше една от причините мисълта за ново начало да му се струва неимоверна трудна: онова, което ти липсва най-много, идва само с времето, а той имаше повече дни зад гърба си, откол- кото пред себе си.

Божичко, трябваше да си вземе ново куче.

Паркър се върна в колата си и мислено пренареди настоящите си дела според важността им. Беше силно заинтригуван от Неизвестната жена и местонахождението на нейното дете. Реши да замине за Пискатакуа и да огледа района, в който беше намерено тялото. Винаги можеше да се обади на Уолш и да му помогне да удари едно рамо, ако собственото му проучване не свършеше работа. В крайна сметка, винаги имаше надежда. Искаше да огледа мястото не защото си въобразяваше, че ще открие нещо, което полицията е пропуснала, а защото беше нужно за собствения му процес на ангажиране със случая и за деликатния баланс между дистанцията и вникването.

Когато се приближи до дома си, видя един пикап, паркиран близо до началото на имота. Беше „Шевролет Силверадо“, но с няколко години по-стар от онзи, който Луис беше вдигнал във въздуха, и доколкото виждаше, не беше украсен със знаменца на Конфедерацията. Паркър сви по алеята си, а пикапът го последва. Макар да поддържаше почтително разстояние, присъствието му и навлизането в личната му територия го подразниха. Паркър не беше въоръжен, защото не виждаше причина да носи пистолет в църквата, а въпреки съветите на Луис нямаше навика да държи оръжие в колата си. Ако му откраднеха колата, а пистолетът беше в жабката, на улицата щеше да се появи още едно оръжие по негова вина; ако ли пък го криеше в заключен сейф в багажника, нямаше да му бъде подръка, когато му потрябва.

Той погледна в огледалото. Видя само един човек - възрастния шофьор в кабината. Багажникът на пикапа беше празен и открит.