Джон Коннолли - Жената от леса

Паркър слезе от колата и двамата с Алън се здрависаха. Алън отговаряше за хората, които влизаха и напускаха мястото, и ако се съдеше по външността му, изборът не беше случаен. Беше на възрастта на Паркър, но с двайсет килограма отгоре и трийсет сантиметра по-висок. Човек трудно можеше да си представи, че се побира в кола, която не е специално пригодена за него.

- Чух, че искате да огледате наоколо - каза Алън.

- Стига да не възразявате.

- Детектив Уолш даде разрешение... макар да добави, че ако паднете в дълбока дупка, няма нужда да бързаме да ви спасяваме.

Ех, този Уолш. Голям шегобиец.

- Ще внимавам къде ходя тогава - отвърна Паркър. - Нещо друго, което трябва да знам?

- Адски е кално, но вие имате хубави обувки. Иначе стандартното - движете се само по маркираните пътеки, не вземайте и не оставяйте нищо. Ще ви бъда благодарен, ако изчакате няколко минути, за да се видите с Гилмор.

Лейтенант Джон Гилмор, координаторът на издирвателната операция от страна на горската служба, се радваше на голямо уважение като за споменатата институция.

- Не искаме да разсърдим горските - съгласи се Паркър.

- Определено. В момента Гилмор разпределя групите, но ви очаква. Имаме кафе, ако искате.

Паркър прие предложението. Тук беше забележимо по-студено, а ледът - по-упорит и вездесъщ, отколкото покрай брега. Той се върна при колата си, намери чифт ръкавици зад пътническата седалка и ги нахлузи на ръцете си. Алън извади термос от своя автомобил и наля две картонени чаши. Двамата продължиха да си бъбрят за незначителни неща, докато от гората се появи Гилмор, следван от двама цивилни с джипиеси. Той също беше едър мъж, макар и не колкото Алън. Каза нещо на цивилните и ги отпрати, след което се приближи до Паркър и Алън. Застанал между двамата, Паркър се чувстваше като осиновено дете, а смущението му намаля едва когато Алън се отдалечи, за да говори по телефона.

- Познавам това лице - отбеляза Гилмор. - И славата му.

- Аз също.

- Ще правите ли проблеми?

- Само ако смятате, че ще бъде от полза.

- Подозирам, че си имаме достатъчно.

Гилмор си наля кафе, а Паркър му разясни причините за идването си, в случай че нещо се е объркало при превода. В замяна Гилмор го осведоми за актуалното състояние на нещата. Бяха опънали заграждение около целия район още в самото начало и горските бяха провели оглед, за да изключат местата, на които не може да бъде заровено тяло, дори и съвсем малко, поради недостъпност или липса на подходящи условия -иначе казано, те не можеха да посочат къде е тялото, но можеха да определят къде не е. Междувременно Асоциацията на спасителите в Мейн беше започнала да набира доброволци за издирването на останките на детето. Целият процес бе отнел седмица, но пък гарантираше, че търсенето ще се проведе по най-ефективния начин. В момента екипи от двама до четирима доброволци с джипиеси и кучета бавно обхождаха внимателно означени зони. Всяка обходена зона се отбелязваше с координати върху карта, за да бъде сигурно, че няма да се пропусне и педя земя, без да се губят време и енергия за ненужни повторения.

- Ако тук има тяло, рано или късно ще го намерим - заяви Гилмор.

- Колко ще отнеме?

- Ако времето е благоприятно - около седмица.

Алън се върна при тях. Гилмор каза още едно-две неща и се върна към по-важните си задачи, като да нагледа работата на екипите и да намери сравнително дискретно място, където да облекчи мехура си.

А Паркър последва Алън по отъпканата пътека към гроба.

Куейл следеше новините за женското тяло, открито в гората. Те, естествено, предизвикваха интереса му, но той имаше твърде малко контакти в тази част на света и съвсем никакви - сред силите на закона. Възможно беше това да са останките на Карис Ламб, но можеше да са и на друга млада жена. Докато не бъдеше установена самоличността ѝ, Куейл щеше да продължи лова си. Дори това да беше Карис, трябваше да разбере кой я е заровил там.

Куейл знаеше, че Карис Ламб е получила името на Маела Ломбарди, от която да потърси помощ и подслон в Мейн. След като Карис беше показала готовност да повери сигурността си в ръцете на Доби и Бакмейър без отрицателни последици, Куейл смяташе, че е много вероятно да е направила и следващата стъпка и да се е свързала с Ломбарди след пристигането си в щата.

Ломбарди живееше на Орчард Роуд в Кейп Елизабет, недалеч от голямото начално училище „Понд Коув“ на Скот Дайър Роуд, в което беше преподавала много години. „Орчард“ беше цялата в дървета, а къщите - добре поддържани. Домът на Ломбарди беше една от най-малките. Когато видя скиците в интернет, Куейл си помисли, че точно в такава къща би живяла самотна пенсионирана учителка - едноетажна, с двойни прозорци от двете страни на входната врата, две стаи, в една от които едва се побира спалня, другата - малко по-голяма, дневна, преливаща в кухня, една баня. Беше разположена малко встрани от пътя, в сянката на зрели храсти и плетове. Нямаше гараж, а алеята беше празна. Това не притесняваше Куейл. Той не възнамеряваше да ходи там през деня. На „Орчард“ нямаше улично осветление, така че през нощта единствената светлина щеше да идва от верандите и прозорците на къщите. Нямаше да бъде трудно да стигнат до Ломбарди, а след като двамата с Морс проникнеха в къщата, щяха да имат достатъчно време. Щяха да изтръгнат нужната им информация, а след това Ломбарди щеше да изчезне. Куейл щеше да остави Морс да се погрижи за това.