Фредерик Форсайт - Иконата

През юли 1983-а Олдрич Хейзън Еймс бе назначен за ръководител на контраразузнавателното звено за Съветския съюз в отдел СИ. Като такъв, той имаше неограничен достъп до двете подразделения на звеното: Съветското бюро, контролиращо всички руснаци, които работеха за САЩ в самия Съветски съюз, и Външното оперативно бюро, отговарящо за онези от тях, които в момента се намираха на задгранична работа.

На 16 април 1985-а, закъсал за пари, той влезе в Съветското посолство на Шестнайсета улица във Вашингтон, помоли за среща с полковник Андросов и му предложи да стане руски шпионин. Срещу петдесет хиляди долара.

Предложението бе придружено от малка бонификация: имената на трима руснаци, демонстрирали готовност да сътрудничат на ЦРУ. По-късно Еймс щеше да каже, че ги е смятал за двойни агенти. Така или иначе никой повече не чу за тях. Освен това, за да докаже, че е онзи, за когото се представя, американецът връчи на руснака засекретен списък на личния състав на ЦРУ, на който бе отбелязал името си с маркер. После тръгна, минавайки за втори път покрай камерите на ФБР монтирани пред входа на посолството. Никой не видя лентите от този ден.

Два дни по-късно Еймс получи петдесетте си хиляди долара. Това бе само началото. „Кариерата“ на най-страшния предател в американската история след, а може би и преди Бенедикт Арнолд [11] Американски войник, предал на британците американската стратегическа база в Уест , тепърва започваше.

Две загадки щяха да тормозят съзнанието на хората, заели се впоследствие да проучат случая Еймс. Първата бе как такъв очебийно неподходящ, некадърен и безперспективен алкохолик е успял да се издигне в йерархията до толкова високоотговорен пост. А втората – как е останал неразкрит в продължение на цели осем катастрофални за ЦРУ години, след като още през декември висшите служители в Управлението са започнали да подозират, че сред редиците им има предател.

За второто факторите са много. Некомпетентност, летаргия и самодоволство в ЦРУ, шанс за предателя, Умела дезинформационна кампания от страна на КГБ, и пак летаргия, фасони и бездействие в Лангли, лъжливи следи, още късмет за предателя, и накрая – споменът за Джеймс Ангълтън.

Някогашен шеф на контраразузнаването в Управлението, Ангълтън навремето се бе превърнал в легенда, за да приключи кариерата си като параноик. Този странен мъж лишен от личен живот и чувство за хумор, в един момент бе решил, че в Лангли има „къртица“ на КГБ с кодово име Саша. С фанатизма си при преследването на този несъществуващ предател, той опропасти кариерата на не един или двама верни служители, докато накрая не постави на колене цялото управление „Операции“. Онези, които оцеляха след него, през 1985-а вече се бяха издигнали в йерархията, но се плашеха при самата мисъл да направят онова, което трябваше да се направи – да търсят истинския предател.

Що се отнася до първата загадка, нейният отговор се състои от две думи: Кен Мългрю.

За двайсет години в ЦРУ преди да стане предател, Еймс бе изпращан на работа извън

Лангли три пъти. В Турция шефът му го бе обявил за пълен непрокопсаник; ветеранът Дюи

Кларидж го бе намразил още от самото начало.

В Ню Йорк щастието му се усмихна и той успя да натрупа малко актив. Макар заместник-генералният секретар на ООН Аркадий Шевченко да бе започнал да работи за

ЦРУ още преди идването на Еймс, а окончателното му прехвърляне в Щатите през април 1978-а да бе замислено от друг служител, на Еймс се бе паднала честта да ръководи украинеца. По онова време бъдещият предател вече бе започнал сериозно да злоупотребява с алкохола.

Третото му назначение в Мексико, бе пълно фиаско. Той беше перманентно пиян, обиждаше колеги и чужди дипломати, веднъж дори падна насред улицата, та се наложи мексиканската полиция да го прибира у дома, наруши всички възможни оперативни разпоредби и не успя да вербува никого. Прекарваше повечето от времето си, наливайки се денонощно с един руснак, Игор Шуригин, шеф на контраразузнаването на КГБ в Съветското посолство. Може би именно той пръв бе набелязал силно уязвимия американец като "възможен".

И при двете задгранични мисии оценките, които Еймс получи за работата си, бяха катастрофални. В началото на осемдесетте всички висши служители на управлението – Кери Джордан, Дюи Кларидж, Милтън Биърдън, Гюс Хатауей и Пол Редмънд – вече го бяха отметнали като непригоден. Но не и Кен Мългрю. Той стана негов верен приятел и покровител.