Фредерик Форсайт - Иконата

Еймс му предаде багажа си. Не поиска отплата. Като му дойдеше времето, тя щеше да бъде огромна, една от многото, които щяха да го направят милионер. След този случай на руснаците, които иначе трудно се разделяха с безценните си долари, и през ум не им мина да се пазарят. Бяха ударили десятката.

От "Чадуик" торбите отидоха в посолството, а оттам – право в централата на Първо главно управление в Язенево. Там специалистите не можаха да повярват на очите си.

Ударът направи Андросов звезда, а Еймс – най-важната придобивка под небето. Шефът на Първо главно генерал Владимир Крючков – дошъл в управлението като" ухо“ на вечно мнителния Андропов, но издигнал се до по-сериозни длъжности – веднага разпореди да се сформира свръхсекретна група, която да се занимава единствено и само с материалите, пристигащи от Еймс. Самият Еймс получи кодовото име Колокол, Камбана, а оперативното звено, натоварено с неговия случай, стана група „Колокол".

Години по-късно един висш служител от ЦРУ пресметна, че след лятото на 1985-а са били провалени четирийсет и пет операции против КГБ – на практика всички, провеждани от ЦРУ към момента. До пролетта на следващата година от агентите на ЦРУ, включени в онези 301 досиета, не остана да действа нито един.

В двете пазарски чанти руснаците намериха описанията на четиринайсет агенти, почти всички, с които отдел СИ разполагаше в Съветския съюз. Имена нямаше, но те не бяха и необходими.

Всеки контраразузнавач, който знае, че сред хората му има предател, вербуван в Богота, работил в Москва и понастоящем изпратен в Лагос, бързо ще се ориентира за кого става дума. Такива назначения, в тази последователност могат да се намерят в досието само на един човек. Достатъчно е просто да се провери в архива.

Един от четиринайсетте беше всъщност дългогодишен британски агент. Американците така и не бяха научили името му, но тъй като получаваха сведения от него чрез Лондон, бяха подразбрали нещичко за самоличността му, а за останалото можеха и сами да се досетят. Той беше полковник от КГБ, вербуван в Дания в началото на седемдесетте и работил за британците в продължение на дванайсет години. Макар че руснаците го подозираха, той все пак се върна в Москва от поста си на резидент в Съветското посолство в Лондон. Посещението му се оказа последно. Предателството на Еймс потвърди съмненията на КГБ. За щастие полковник Олег Гордиевски се оказа късметлия.

Друг от четиринайсетте също извади късмет. Или му работеше мозъкът. Сергей Бокхан беше офицер от съветското военно разузнаване в Атина. Един ден ни в клин, ни в ръкав му наредиха да се прибере в Москва под под предлог, че синът му имал проблеми с изпитите във Военната академия. Човекът обаче знаеше, че момчето се справя отлично. Изпускайки нарочно самолета за дома той веднага се свърза с резидентурата на ЦРУ в Атина и моментално беше изведен от страната.

Останалите дванайсет души бяха заловени до един. Някои бяха в страната, други – навън. Онези в чужбина бяха привикани обратно по разни поводи и арестувани още на летището.

И дванайсетимата бяха подложени на кръстосан разпит и си признаха до един. Алтернативата бе още "по-кръстосан“ разпит. Двама се измъкнаха с дългогодишни присъди в трудови лагери и в момента живеят в Америка. Останалите десет бяха измъчвани и разстреляни.

Първата спирка на Джок Макдоналд след пристигането му на летище „Хийтроу“ късно следобед бе централата на Тайната разузнавателна служба на Воксхол Крос. Беше уморен, въпреки че си позволи да дремне в самолета. Не можеше да се прибере у дома, защото апартаментът му бе даден под наем, докато той и жена му живееха в Москва, но мисълта да отиде в клуба си, да се изкъпе и да поспи, наистина му се стори примамлива.

Преди това обаче искаше да види документа в куфарчето, което още висеше на китката му, прибран и заключен на сигурно място в централата. Едва тогава можеше да си отдъхне. Служебната кола, която го посрещна на "Хийтроу", го остави пред входа на огромната сграда от стъкло и гранит на южния бряг на Темза, в която Тайната разузнавателна служба се бе преместила преди седем години, напускайки старата и порутена Сенчъри Хаус.

Той преодоля системите за сигурност на входа с помощта на напористия млад стажант, които го придружаваше от летището, и най-сетне прибра папката в сейфа на шефа на Руския отдел. Джефри Марчбанкс го посрещна топло, но с известно любопитство.