Фредерик Форсайт - Иконата

– Нещо за пиене? – попита той и посочи един шкафовете, зад чиито дървени врати и двамата знаеха, че се крие барът.

– С удоволствне. Денят беше дълъг и тежък. Уиски.

Марчбанкс отвори шкафа и изреди съдържанието му. Макдоналд беше шотландец и пиеше питието на предците си чисто. Шефът на отдела му наля петдесет грама „Макалън“ в една чаша и му я подаде.

– Знаех, че идваш, разбира се, но не и защо. Разказвай.

Макдоналд му предаде цялата история от самото начало.

– Сигурно е измама — каза Марчбанкс накрая.

– На пръв поглед, да – съгласи се Макдоналд. – Но в такъв случай това ще да е най-очевидната измама, която някога съм срещал. И кой е измамникът?

– Някой от политическите врагове на Комаров, предполагам.

– Те не са малко наистина, но що за начин да ни го пробутат! Ще рече човек, че са искали да го изхвърлим, без да го четем. Чиста случайност е, че Грей го намери.

– Е, следващата стъпка е да го прочетем наистина. Ти си го чел, предполагам.

– Цяла нощ. Като политически манифест е.., неприятно.

– На руски е, нали?

– Да.

– Е, подозирам, че моят руски няма да е достатъчен. Ще трябва да го преведем.

– Бих предпочел лично да се заема с тая работа – каза Макдоналд. – В случай че се окаже истина. Като го прочетеш, ще разбереш какво имам предвид.

– Добре, Джок, както кажеш. Какви са ти плановете?

– Първо, в клуба. Душ, бръснене, вечеря и здрав сън. Към полунощ, обратно тук и работа до сутринта. Ще се видим, като дойдеш утре.

Марчбанкс кимна.

– Съгласен. Ползвай моя кабинет. Ще уведомя охраната.

Когато Джефри Марчбанкс дойде в кабинета си малко преди десет на следващата сутрин, Джок Макдоналд се беше опънал на дивана без сако, по чорапи и с разхлабена вратовръзка, а на бюрото до черната папка лежаха купчина неподвързани листа.

– Това е – каза той. – На езика на Шекспир. Между другото, дискетата още е вътре, но трябва да я приберем на сигурно място.

Марчбанкс кимна, поръча кафе, сложи си очилата и зачете. Красива дългокрака блондинка, чиито предци явно се бяха раждали в дантели, сервира кафе, усмихна се и излезе.

Марчбанкс вдигна глава от четивото си.

– Този човек без съмнение е луд.

– Ако го е писал Комаров, да. Или много зъл. Или и двете. Във всеки случай, потенциално опасен. Чети нататък.

Марчбанкс дочете документа и шумно въздъхна.

– Трябва да е фалшификат. Ако някой наистина мисли така, никога не би го написал черно на бяло.

– Освен ако не е предназначен за тесен кръг фанатизирани послушници – каза Макдоналд.

– Мислиш, че е откраднат?

– Възможно е. Или пък подправен. Но кой е скитникът и как се е добрал до него? Това не ни е ясно.

Марчбанкс се замисли. Даваше си сметка, че ако Черният манифест е фалшификация, Службата щеше да стане за смях, в случай че го приеме сериозно. Но окажеше ли се истина, всички здравата щяха да загазят, ако не го приемат сериозно.

– Мисля – каза той накрая, – че трябва да го съгласуваме с оперативния, може би дори с началника.

Оперативният директор за източното полукълбо Дейвид Браунлоу ги прие в дванайсет часа, а в един и петнайсет тримата се отзоваха на поканата на началника и се качиха да обядват в трапезарията му на последния етаж, откъдето се откриваше великолепна гледка към Темза и моста Воксхол.

Сър Хенри Кумс наближаваше шейсетте и тази година му бе последната като началник на СИС. Подобно на предшествениците си чак до Морис Олдфийлд, той бе преминал през всичките стъпала на йерархията и бе шлифовал уменията си в Студената война, завършила преди десет години. За разлика от ЦРУ, чиито директори се назначават по политическа поръчка и невинаги си разбират от работата, СИС от трийсет години насам успяваше да се наложи пред британските премиери и да си издейства началник, който е минал през мелницата.

Резултатът бе налице. След 1985-а трима последователни директори на ЦРУ признаха, че не са знаели почти нищо за истинските последици от аферата Еймс, докато не са ги научили от пресата. А Хенри Кумс се ползваше с доверието на подчинените си и знаеше всичко, което му бе необходимо. Те пък знаеха, че ще бъдат разбрани.

Той прочете документа, пиейки коняка си, но не пропусна нито ред.

– Сигурно вече ти е писнало, Джок, но разкажи всичко отново.

Изслуша внимателно подробностите, зададе два кратки въпроса и накрая кимна.

– Твоето мнение, Джефри?

След шефа на Руския отдел той се обърна към Браунлоу, който в общи линии повтори думите му: трябва да разберем дали документът е истински.