Фредерик Форсайт - Иконата

Именно той прочисти неблагоприятното му досие, заравни пътя му и му подсигури последвалите повишения. Като пряк началник на Еймс, той отхвърли възраженията и, пренебрегвайки препоръките на отдел "Кадри", го уреди в контраразузнавателното звено.

Приятелството им се крепеше на алкохола. И двамата редовно прибягваха до чашката и със самосъжалението на алкохолиците се жалваха един на друг колко несправедливо е било Управлението към тях.

Грешка в преценките, която скоро щеше да коства живота на много хора.

Леонид Зайцев умираше, но още не съзнаваше това. Засега съзнаваше само, че адски го боли.

Полковник Гришин вярваше в болката – като метод за убеждаване, като пример за назидание, като наказание. Зайцев бе съгрешил и полковникът се бе разпоредил той отлично да разбере какво значи болка, преди да умре.

Разпитът бе траял цял ден, но не бе възникнала нужда от насилие, понеже Зайцев си бе казал всичко. През повечето време полковникът бе сам с него, защото не искаше другите да разберат какво е откраднато.

Беше започнал да му задава въпроси, съвсем кротко в началото, и Зайцев всичко му разказа. После повтори разказа си отново и отново, докато полковникът не се убеди, че не е изпуснал нито една подробност. Всъщност нямаше кой знае какво за разправяне.

Само когато му обясни защо го е направи, полковникът го изгледа с недоверие и просъска:

– Бира ли? Англичаните ти били дали бира!?

Към обяд Гришин беше сигурен, че знае всичко. Възможно е, помисли си той, при вида на това плашило младата англинчанка моментално да е изхвърлила папката. Но не можеше да е сигурен. Затова изпрати четирима верни мъже да дебнат пред посолството и да чакат малката червена кола. После да проследят собственичката до жилището ѝ и да докладват.

Малко след три часа той даде последни заповеди на хората си и си тръгна. Тъкмо излизаше от портала, когато пътническия самолет А-300 със знака на Британските авиолинии на опашката зави над северната част на Москва и се насочи на запад. Полковникът не го видя. Намести се на седалката и нареди на шофьора си да го закара обратно в сградата до булевард „Киселни“.

Бяха четирима. Знаеха, че краката на Заека ще се подкосят, затова двама от тях го бяха хванали под мишниците, забивайки пръсти в костеливите му ръце. Другите двама го биеха, единият отпред, другият отзад. Налагаха го бавно и методично. Огромните им юмруци, облечени в груби медни боксове, размазваха бъбреците му, разкъсваха черния дроб, пронизваха далака. Ритник направи на пихтия старите му тестиси. Онзи отпред го млатеше ту в корема, ту в гърдите. Той на два пъти загуби съзнание, но кофа студена вода му връщаше сетивата, а с тях и болката. Краката му престанаха да функционират, но те продължаваха да държат немощното му тяло над земята и да го бият.

Накрая ребрата на крехкия му гръден кош изпукаха и хлътнаха. Две от тях се забиха дълбоко в белите му дробове и нещо топло, сладко и лепкаво напълни гърлото му. Не можеше да диша. Погледът му се замъгли. Вече не виждаше сивите стоманени стени на стаичката зад оръжейната, а прашен път, гора и ярко лятно слънце. Дочу глас:

– Хайде, друже. Пийни с нас.

Светлината избледня, но той още чуваше гласа, който повтаряше все същите неразбираеми за него думи: "Пийни с нас.., пийни с нас.“ После всичко угасна завинаги.

Вашингтон, Юни 1985

Два месеца след като получи първите петдесет хиляди долара Олдрич Еймс в един-единствен следобед унищожи почти целия отдел СИ на управление „Операции“ В ЦРУ.

Малко преди обяд, след като беше преровил из основи 301-те свръхсекретни досиета, той свали три килограма поверителни документи и телеграми от бюрото си и ги напъха в две найлонови торби за пазар. После премина по лабиринта от коридори до асансьора, слезе на приземния етаж и мина през въртящата се врата на входа с пропуска си на ревера. Никой от охраната не го спря да попита какво има в торбите. Прекоси огромния паркинг, качи се на колата си и пропътува двайсетте минути до Джорджтаун, елегантния вашингтонски квартал, известен с европейските си ресторанти.

Пристигна в „Чадуик“, бар и ресторант на брега на реката под магистралата на Кей стрийт, и се срещна със свръзката, определена му от полковник Андросов, който си даваше сметка, че като резидент на КГБ би бил проследен от ФБР, ако дойдеше лично. Свръзката беше „редови“ руски дипломат на име Чувакин.