Фредерик Форсайт - Иконата

Докато Марти летеше незабелязано над Москва, Игор Комаров и Анатолий Гришин разговаряха в кабинета на лидера. Освен тях в луксозната вила, в която се помещаваше централата на партията им, нямаше жив човек Само нощната охрана стоеше в стаичката си на партерния етаж. Навън в тъмния двор кучетата-убийци тичаха отвързани и свободни.

Комаров седеше зад бюрото си, блед като платно на светлината на силната лампа. Гришин току-що му бе съобщил новините, които бе научил от продажния свещеник.

Докато говореше, Комаров сякаш видимо се смали. Предишното му ледено самообладание са стопи, непоколебимата му решителност се отдръпна заедно с кръвта от лицето му. Гришин познаваше това явление.

То спохождаше и най-жестоките диктатори, когато властта започнеше да се изплъзва от ръцете им. През 1944-а Мусолини, великият Дуче, за една нощ се бе превърнал в дребен и паникьосан беглец.

Мощните бизнесмени, когато се окажеха притиснати от банките, с конфискувани частни самолети, отнети лимузини и невалидни кредитни карти, когато висшите им служители напуснеха и картонената кула започнеше да се разпада, практически се смаляваха на ръст и предишната им язвителност се стопяваше до голословни закани.

Гришин познаваше това състояние. Беше виждал министри и генерали, доскоро властни господари на Апарата, да чакат обезумели от страх в килиите си безмилостното решение на Партията.

Положението излизаше извън контрол. Времето на думите беше свършило. Дошъл бе неговият час. Той винаги бе ненавиждал Кузнецов, който ръководеше собствения си свят на думи и внушения с увереността, че властта може да дойде от едно официално комюнике. В русия властта идваше от дулото на пистолета. Така беше открай време, така щеше да бъде винаги. По ирония на съдбата именно човекът, когото мразесе най-силно в света, онова мръсно американско копеле бе предизвикало сегашната ситуация, в която президентът на Съюза на патриотичните сили бе изгубил своята решителност и беше почти готов да последва съвета на Гришин.

А Анатолий Гришин нямаше намерение да отстъпи пред копоите на служебния президент Иван Марков. Не можеше да премахне Игор Комаров от пътя си, но можеше да спаси собствената си кожа, а после да си осигури власт, за каквато не бе и мечтал.

Потънал в собствения си свят, Игор Комаров седеше като Ричард II и премисляше катастрофата, която го бе сполетяла. Не можеше да проумее промяната, макар да съзнаваше как, стъпка по стъпка, бе настъпила тя.

В началото на ноември беше убеден, че нищо не може да му попречи да спечели изборите през януари. Партията му беше два пъти по-силна от която и да е друга политическа организация в страната; речите му запленяваха масите. Социологическите проучвания сочеха, че може да разчита на седемдесет процента от националния вот – резултат, напълно достатъчен, за да спечели президентския пост още в първия тур.

Политическите му опоненти бяха сразени: отказваха се от надпреварата поради липса на средства, или пък се обезкуражаваха от огромното му предимство в анкетите. Онези, които искаха да се облагодетелстват след сигурната му победа, се хвърляха в краката му с комплименти и ласкателства. През ноември политическият му триумф изглеждаше необратим.

Кражбата на Черния манифест го беше разтревожила, но тъй като от средата на юли насам нищо не се случило, той се обнадежди. Виновниците бяха наказани, любопитният чужд журналист – ликвидиран. Месеци наред нищо не бе нарушило победния му ход.

Че един-единствен чужденец, когото бе виждал само на снимка, би могъл да му причини вреда, му се бе сторило пресилено и невъзможно. Атентатът в печатницата и спирането на двете му издания го бяха вбесили, но не бяха фатални. Саботажът и насилието бяха част от живота в Русия, само дето до този момент те се извършваха по заповед на полковник Гришин Отрязването на достъпа му до телевизията бе онова, което го изкара извън равновесие, въпреки, че и до днес не можеше да си го обясни.

Ненавиждаше Църквата и свещениците и затова никога не бе възприемал сериозно мисълта, че налудничавата идея на патриарха за възстановяване на монархията би могла да намери поддръжници сред онези от които зависеше нещо в тази държава. Нито пък можеше да повярва, че Алексей II има някакъв авторитет сред народа на Русия.

Та нали народът беше с него? В него виждаше спасението си, новия ред, прочистването на родината от врагове и престъпници. За какво им беше Господ, като имаха Игор Викторович Комаров?