Фредерик Форсайт - Иконата

В девет и половина Мехмед и другите му двама телохранители го откараха на адреса, който им бе дал. Жилището, което се намираше там, бе бедно и порутено – отдалечена и самотна къщурка в югоизточните покрайнини на Москва, в района на Нагатино.

Възрастният мъж, който отвори вратата, беше небръснат, с дебел вълнен пуловер, увиснал на кльощавото му тяло. Монк не знаеше, а и нямаше причина да знае, че този беден и самотен старец навремето е бил уважаван преподавател в Московския университет, който бе дръзнал да се опълчи срещу комунистическия режим и бе разпространил сред студентите си обръщение, което призоваваше към Демократичната форма на управление.

Това се бе случило години преди реформите. Впоследствие го бяха реабилитирали, разбира се, но малката държавна пенсия, която му бяха отпуснали, не можеше да върне съсипания му живот. След инцидента комунистите го бяха изхвърлили от университета, бяха отнели апартамента му и го оставиха да си изхранва прехраната като уличен метач.

Такава беше практиката по времето на комунизма. Ако провинението не беше достатъчно, за да бъде изпратен човека в трудов лагер за противодържавна дейност, властите го лишаваха от каквито и да било възможности за нормално съществуване. Чешкият премиер Александър Дубчек, например, бе изпратен да сече дърва.

Руснакът дължеше оцеляването си на един мъж на неговата възраст, който веднъж бе спрял до него на улицата и го бе заговорил на добър руски, но с очевиден английски акцент. Бившият преподавател така и не бе научил името на сър Найджъл Ървин. Наричаше го просто Лисицата. „Не искам кой знае какво от теб, бе казал дипломатът. Само да ми помагаш понякога. За дребни неща, без особен риск.“ Беше го насочил с какво хоби да се захване, а стодоларовите банкноти, които му даваше от време на време, му бяха помогнали да поддържа мизерното си съществуване.

В онази зимна вечер двайсет години по-късно някогашният университетски преподавател погледна по-младия мъж пред вратата му и каза:

– Да?

– Имам нещо за Лисицата – каза Монк.

Старецът кимна и протегна ръка. Монк сложи миниатюрното флаконче в ръката му. Човекът отстъпи назад и затвори вратата. Американецът си тръгна.

В полунощ малкият Марти, с флакончето, привързано за единия му крак, напусна дома на стария университетски преподавател. Седмици по-рано Мич и Сайрън го бяха донесли след дългото си пътуване от Финландия, а Брайън Винсънт, който можеше да се ориентира в руските карти и да открие забутаната къщурка на стареца, го бе доставил до прага на руснака.

Марти застана на перваза, постоя за миг, а после разпери криле и се извиси в мразовитата нощ над Москва. Издигна се на около триста метра, където студът можеше да превърне всеки човек в ледена висулка, и полетя напред.

По случайност един от спътниците на ИнТелКор тъкмо прелиташе над замръзналите степи на Русия. Верен на инструкциите си, той ритмично започна да подава кодирания си сигнал надолу към града без да знае, че при последното си минаване сам е унищожил електронното си отроче.

В покрайнините на столицата специалистите на ФАПСИ настройваха компютрите си да уловят издайническия сигнал, които щеше да им подскаже, че чужденецът, когото полковник Гришин издирва, е изпратил своето съобщение. Щом прихванеха сигнала, уредите щяха да засекат източника с точност до метри.

Но спътникът отмина, а сигнал нямаше.

Някъде в главицата на Марти настойчив импулс му казваше, че домът му – мястото, където три години по-рано силният гълъб се бе излюпил като рошаво и безпомощно пиленце – се намира на север. Затова той се обърна на север срещу ледения вятър и часове наред летя през студа и тъмнината, воден единствено от желанието да се върне у дома, където беше роден.

Никой не го видя. Никой не видя как излезе от града,как прелетя над светлините на Санкт Петербург и прекоси границата. Той просто следваше своя полет, понесъл миниатюрната си пратка и непреодолимия си копнеж по дома. Шестнайсет часа след като бе напуснал Москва, премръзнал и уморен, той кацна на един перваз в покрайнините на Хелзинки. Две топли ръце свалиха съобщението от крачето му и три часа по-късно сър Найджъл Ървин вече го четеше в Лондон.

Когато свърши, на лицето му се изписа усмивка. Бяха постигнали всичко, което можеше да се постигне. Джейсън Монк имаше да свърши още една-единствена задача и можеше да се покрие, докато стане безопасно да напусне страната. Но дори и Ървин не беше в състояние да предвиди какво може да се роди в главата на непокорния американец.