Фредерик Форсайт - Иконата

– Нека се опитаме да погледнем в бъдещето – предложи Ървин. – И двамата знаем, че Русия се намира в безизходица. От едната страна имаме хаос, назряващи конфликти, размирици, дори гражданска война, подобна на тази в Югославия. Не може да има напредък без стабилност. Русия се люшка като кораб в бурно море. Един ден ще се разпадне, основите ѝ ще рухнат и народът ще загине. От другата страна стои диктатура, жесток деспотизъм, несравним с нищо, което изстрадалата ви родина е преживяла. Вие какво бихте избрали за народа си.

– Нищо – отвърна патриархът. – Перспективите са ужасяващи.

– Тогава не забравяйте, че една конституционна монархия винаги представлява пречка пред едноличната диктатура. Двете не могат да съществуват заедно. Едното трябва да отпадне. Всяка нация се нуждае от символ, на който да се уповава в трудни времена, който да я обединява въпреки етническите различия и езиковите бариери. Комаров е заложил на национализма. Това е неговата икона. Никой няма да гласува срещу него при положение, че от другата страна няма нищо. Трябва да намери алтернатива. Друг символ. Друга икона.

– Но ако проповядваме за възстановяване на... – понечи да възрази патриархът.

– Това няма да означава непременно, че се противопоставяте на Комаров — прекъсна го англичанинът. –Ще проповядвате за една нова стабилност, за един обединителен символ. Комаров не може да ви обвини, че се намесвате в политиката, нито пък че се опълчвате срещу него, макар да е възможно да заподозре каква е крайната цел. А тя не се ограничава само с Комаров...

Найджъл Ървин старателно изреди примамливите перспективи пред патриарха. Сливането на Църквата и Трона, пълното възстановяване на Православната църква в целия ѝ блясък, завръщането на патриарха на Москва и цяла Русия в двореца зад стените на Кремъл, множеството западни кредити и инвестиции, които неминуемо ще дойдат, ако страната се стабилизира.

– Аргументите ви са силни и лично аз ги приемам с открито сърце – каза Алексей II след кратък размисъл.

– Виждал съм Черния манифест и знам какво ни очаква. Христовите ми братя от Светия синод не са го виждали и няма да му повярват. Публикувайте го и половин Русия ще застане на ваша страна... Иначе не мога да ви помогна. Познавам отлично хората си и знам каква ще е реакцията.

– А ако друг вдигне глас? Не вие, Ваше светейшество, не лично вие, но някоя силна и обаятелна личност, с вашето мълчаливо съгласие?

Имаше предвид странстващия проповедник отец Григорий Русаков, когото патриархът лично бе упълномощил да проповядва, въпреки несъгласието на Светия синод.

На младини отец Русаков бе правил многобройни опити да постъпи в Семинарията, но така и не бе допуснат. Беше прекалено интелигентен за вкусовете на КГБ и притежаваше твърде силен характер. Затова се оттегли в един манастир в Сибир, прие духовен сан и тръгна из страната да проповядва, стараейки се да избегне тайната полиция.

Хванаха го, разбира се, и го осъдиха на пет години трудов лагер за пропаганда против държавата. В съда отказа от услугите на служебния адвокат и така блестящо проведе защитата си, че накара съдиите да признаят, че нарушават Съветската конституция.

Амнистията на Горбачов завари трийсет и пет годишния свещеник все така вдъхновен и пламенен. Той продължи да проповядва от място на място, но в проповедите си така заклеймяваше митрополитите за бездействието и продажността им, че повечето от тях дотичаха при Алексей да го молят отново да запре младия проповедник.

Преоблечен като енорийски свещеник, Алексей II отиде на една от сбирките му да го чуе.

„Да можех да обърна целия този плам, мислеше си той докато стоеше сред тълпата, цялата тази страст и вдъхновение в услуга на Църквата.“

Силата на отец Григорий бе в това, че грабваше сърцата на хората. Говореше им на народния език, така както разговаряха помежду си работниците. Понякога дори подправяше речите си с някоя пикантна фраза, научена в трудовия лагер. Знаеше езика на младите, познаваше попидолите им по име, разбираше колко е трудно за една домакиня да свърже двата края, как водката притъпява трудностите.

Макар да не бе женен и да живееше като аскет, той познаваше греховете на плътта, както нито една семинария не би могла да го научи. Две популярни младежки списания го сочеха като секс-символ.

В крайна сметка Алексей II не отиде в милицията, а покани черната овца на вечеря. Оскъдна, сервирана лично от патриарха на дървена маса в една от стаите на Данииловския манастир. Разговаряха цяла нощ. Алексей му обясни какво иска от него и как може да помогне на една Църква, служила прекадено дълго на деспотичен режим, да намери отново мястото си сред сто и четирийсетте милиона християни на Русия.