Фредерик Форсайт - Иконата

Още преди да се зазори, двамата бяха сключили негласното споразумение отец Григорий да насърчава слушателите си да приемат Бог в домовете си и на работните места, но и да се върнат в Църквата, колкото и покварена да е тя. Невидимата ръка на патриарха свърши останалото. Една голяма телевизионна компания започна да излъчва седмични репортажи от препълнените сбирки на отец Григорий и проповедите му се гледаха от милиони хора, които той никога не можеше да посети лично. През зимата на 1999-а този самотен свещеник надминаваше по популярност и ораторски качества дори и Игор Комаров.

Патриархът помисли малко и каза:

– Ще поговоря с отец Григорий за завръщането на царя.

Както винаги в края на ноември, вятърът свистеше по Стария площад и навяваше първия сняг на зимата, сякаш за да напомни за свирепия студ, който скоро щеше да скове всичко.

Дебелият свещеник наведе глава срещу вихъра и забърза през малкия двор към църквата „Вси светии“, където беше топло и миришеше на влажни дрехи и тамян.

Щом телохранителите в колата отсреща се увериха, че никой не го следи, полковник Гришин го последва в храма.

– Звънял си – каза той, заставайки редом с него, сякаш за да се наслади на стенописите.

– Снощи дойде един човек. От Англия.

– Да не е от Америка? Сигурен ли си, че не е от Америка?

– Да, полковник. Малко след десет часа Негово светейшество ми каза да посрещна един господин от Англия и да го въведа. Дойде с преводач, много по-млад от него. Посрещнах ги и ги заведох до кабинета. После им поднесох кафе.

– За какво си говореха?

– Докато бях в стаята, по-възрастният се извини, че не говорел добре руски. Другият превеждаше дума по дума. Патриархът ми каза да оставя кафето и да си вървя.

– Остана ли да подслушваш пред вратата?

– Опитах се, но по-младият си беше преметнал шала на дръжката. Нищо не виждах и почти нищо не можех да чуя. После се чуха стъпки, сигурно пазачът бе тръгнал на оглед, и аз избягах.

– Спомена ли си името този възрастен англичанин?

– Не. Поне не докато аз бях там. Може би се е представил, докато правех кафето. Заради шала не виждах нищо и едвам долавях по някоя дума. Обаче нищо не можах да разбера.

– Кажи ми какво си чул, може пък аз да разбера.

– Патриархът повиши глас само веднъж. Чух го да казва: „Да върнем царя?“ Стори ми се изумен. После отново утихнаха.

Полковник Гришин стоеше, гледаше Светата майка с Младенеца и се чувстваше, сякаш някой го е зашлевил през лицето. Онова, което току-що бе чул, може би нямаше смисъл за глупавия свещеник, но означаваше твърде много за него.

В една конституционна монархия нямаше място за президент. Начело на правителството щеше да застане министър-председател, лидер на партията с мнозинство в парламента, но той щеше да се отчита пред Държавната дума, а това вече нямаше нищо общо с намеренията на Игор Комаров да установи еднопартийна диктатура.

– Как изглеждаше човекът? – попита спокойно Гришин.

– Среден на ръст, слаб, с посивяла коса, около седемдесетгодишен.

– Имаш ли представа откъде може да е дошъл?

– А, да. За разлика от предишния, този дойде с кола, която остана да го чака отпред. Видях я, като ги изпращах. Беше лимузина. Записах ѝ номера, преди да завие зад ъгъла.

Той подаде на полковника листче хартия.

– Постъпил си много правилно, отче. Няма да забравим за помощта ти.

Хората на Анатолий Гришин действаха бързо и експедитивно. Едно обаждане в Автомобилната инспекция, и номерът беше проверен след по-малко от час. Лимузината беше собственост на хотел „Национал“ Задачата бе възложена на Кузнецов. С перфектния си американски английски той спокойно можеше да мине за американец. Пристигна в „Национал“ малко след дванайсет на обяд и се приближи към портиера.

– Прощавайте, говорите ли английски?

-Да, господине.

– Чудесно. Вижте, снощи вечерях тук наблизо и се запознах с един английски джентълмен, който седеше на съседната маса. Поприказвахме си, после той си тръгна, но забрави това на масата.

Кузнецов извади запалка. Беше златна и скъпа, „Картие“. Портиерът се озадачи.

– Да, сър?

– Хукнах след него, но не успях да го настигна. Видях само колата му.., голям черен мерцедес. От ресторанта ми казаха, че може би е ваш. Успях да запиша номера. Ето го.

Той му показа някакво листче.

– Да, сър. Наш е. Един момент, моля.

Портиерът провери в дневника от миналата вечер. Трябва да е бил господин Тръбшоу. Искате ли да му предам запалката?