Фредерик Форсайт - Иконата

– Колко от трафика е кодиран?

– Целият правителствен и около половината търговски. Но търговските кодове не са ни проблем.

– И в коя категория мислиш, че ще попадне моят американски приятел?

Специалистът от ФАПСИ беше прекарал половината си живот в разузнаването и нямаше навика да задава излишни въпроси.

– Най-вероятно някъде из търговския трафик – отвърна той. – На правителствените им знаем източниците. Може и да не сме в състояние да ги разшифроваме, но знаем, че са изпратени от това и това посолство, консулство или легация. Твоят човек там някъде ли работи?

– Не.

– Значи сигурно използва търговските спътници. „Чиниите“ на американското правителство предимно наблюдават и подслушват нас. И предават дипломатическия трафик, разбира се. Но сега горе е пълно с търговски сателити, фирмите си наемат време и контактуват с клоновете си по целия свят.

– Мисля, че моят човек предава от Москва. Може би и приема.

– Приемането не ни върши работа. Съобщение от спътник може да се приеме във всяка една точка от Архангелск до Кримския полуостров. Можем да го засечем къде се намира само когато предава.

– Тоест, ако руска търговска фирма ви наеме да откриете изпращача, бихте могли да го направите?

– Може би. Но струва доста скъпо, в зависимост от това колко хора и компютри работят по случая, колко часа в денонощието ще го следим.

– Двайсет и четири часа – каза Гришин. – Всички хора, с които разполагате.

Ученият зяпна от почуда. Това щеше да струва милиони долари.

– Доста сериозна поръчка.

– Не се шегувам.

– Съобщенията ли искате?

– Не, местонахождението на изпращача.

– Това е по-трудно. Веднъж като засечем съобщението, можем после на спокойствие да го изучаваме и разшифроваме. А изпращачът е в ефир само за наносекунди.

Един ден след срещата на Монк с генерал Николаев ФАПСИ успя да хване мигновен сигнал. Човекът на Гришин се обади в къщата до булевард „Киселни“.

– Включи се – каза той.

– Засякохте ли съобщението?

– Да, не е търговско. Използва еднократни кодове. Не подлежат на разшифроване.

– Това не ми върши работа – отвърна Гришин. – Откъде предава?

– Голяма Москва.

– Прекрасно, такова малко местенце. Трябва ми сградата.

– Имай търпение. Мисля, че разбрахме с кой спътник работи. Най-вероятно използва един от двата сателита на ИнТелКор, които прелитат над нас всеки ден. Единият беше в обсег, когато засякохме съобщението. Можем да се съсредоточим върху тях занапред.

– Действайте – каза Гришин.

Вече шести ден Монк успяваше да се изплъзне от армията издирвачи, които Гришин бе пуснал по улиците на града. Полковникът беше озадачен. Американецът трябваше да се храни все пак. Или се беше сврял в някоя дупка и не смееше да си покаже носа навън, което означаше, че не може да им навреди; или се придвижваше из града като руснак, с някаква маскировка, която хората му скоро щяха да разпознаят; или пък се беше измъкнал от страната след единствения си безполезен контакт с патриарха. А може би някой го пазеше? Хранеше го, осигуряваше му подслон, транспорт, прикритие охрана. Но кой? Кой беше този някой?

Анатолий Гришин още не можеше да реши тази загадка.

Два дни след разговора си с доктор Пробин в „Риц" сър Найджъл Ървин кацна на летището в Москва. Придружаваше го личен преводач. Въпреки че руският му бе доста добър навремето, отдавна не можеше да разчита на него за такива деликатни разговори.

Човекът, когото бе довел със себе си, бе същият онзи бивш боец Брайън Маркс, само дето този път на паспорта стоеше истинската му фамилия – Винсънт.

Служителят на паспортното гише на летището провери двете имена в компютъра, но нито един от пристигащите не беше регистриран като редовен посетител.

– Заедно ли сте? – попита той.

Двамата очевидно бяха на различна възраст. Единият беше слаб, побелял и – ако се съди по паспорта му –близо седемдесет и пет годишен. Другият наближаваше трийсетте, носеше тъмен костюм и изглеждаше доста як.

– Аз съм преводач на господина – поясни Винсънт.

– Не говоря добре езика – добави услужливо сър Найджъл на развален руски.

Служителят изобщо не се впечатли. Чуждите бизнесмени рядко знаеха руски. Някои наемаха преводачи от агенциите в Москва, но по-едрите риби си водеха техни хора. Беше съвсем нормално. Той подпечата паспортите и махна на чужденците да минават.

В града двамата се настаниха в „Национал“, където преди време беше отседнал злощастният Джеферсън. Двайсет и четири часа по-рано един мургав чеченец, когото едва ли някой си спомняше, беше оставил на рецепцията плик за сър Найджъл Ървин.