Фредерик Форсайт - Иконата

Николаев най-сетне бе повишен в чин генерал-полковник и извикан от Генералния щаб да ръководи изтеглянето. Последният командир на Четирийсета армия беше генерал Громов, но той бе уведомен, че с цялостния план по изтеглянето на войските ще се заеме Николаев.

Като по чудо цялата Четирийсета армия се измъкна от страната, без да даде нито една жертва повече, въпреки че муджахидините бяха по петите и. Последната съветска колона премина моста над Амударя на 15 февруари 1989-а. Най-накрая пътуваше Николай Николаев. Можеше да се прибере със самолета на Генералния щаб, но бе предпочел да върви с войниците.

Возеше се сам на задната седалка на открита газка, придружаван само от шофьора. Никога не беше отстъпвал преди. Седеше изправен в бойната си униформа, без пагони, които да издават ранга му, но войниците познаваха буйната му бяла коса и засуканите краища на мустаците му.

Беше им дошло до гуша от Афганистан и с нетърпение чакаха да се приберат у дома, въпреки поражението. Щом преминаха от северната страна на моста, всички избухнаха в радостни възгласи. Спираха край пътя, виждайки бялата му глава, изсипваха се от камионите и го поздравяваха с гръмко „ура“. Сред тях имаше десантници, които бяха чули за случката в Прага, бивши танкисти, изпратени да управляват БТР-те – всички му махаха с ръце и го поздравяваха.

Беше на шейсет и три години тогава, скоро щеше да се пенсионира и да се отдаде на спомени и другарски сбирки. Но за тях той все още беше техният чичо Коля, които ги водеше към дома.

За четирйсетте си години като танкист той бе направил три неща, които го бяха превърнали в легенда. Беше забранил „чанча“ – системния тормоз над новобранците, довел до стотици самоубийства – и останалите генерали последваха примера му. Беше борил със зъби и нокти за по-добри условия и по-добра храна за войниците си и бе държал на отличната подготовка и високия боен дух, докато не превърна всяко едно поделение под негово командване – от взвода до дивизията – в образец за армията.

Преди да се раздели с властта, Горбачов го бе удостоил с чина армейски генерал.

– Какво очакваш от мен, американецо? – Генерал Николаев остави доклада от разследването и се загледа в огъня. – Ако всичко това наистина е вярно, значи Комаров е един изверг. Но какво бих могъл да направя аз? Гоня осемдесетака, пенсиониран съм от единайсет години, вече не съм онова, което бях...

– Но те още са там – каза Монк и стана да прибере документите. – Милиони ветерани. Някои са служили под ваше командване, други ви помнят, но почти всички знаят за вас. Думата ви още се чува сред тях.

– Виж какво, чужденецо, този народ е изтърпял страдания, каквито ти не би могъл и да си представиш. Тази земя е пропита с кръвта на нейните синове и дъщери. Сега идваш и ми казваш, че пак ще се лее кръв. Мъчно ми е, ако е вярно, но нищо не мога да направя.

– Ами армията? Която ще бъде заставена да пролее тази кръв? Какво ще стане с армията? Вашата армия.

– Тя вече не е моя.

– Ваша е, колкото и на всеки друг гражданин на страна.

– Тази армия претърпя най-голямото си поражение.

– Не тя, комунистическият режим претърпя поражение. Не и войниците. Вашите войници. Те просто бяха разпуснати. А сега един човек иска да ги мобилизира отново. Но с друга цел. За да нападат, да поробват и да колят народа си.

– Защо точно аз?

– Имате ли кола, генерале?

Възрастният мъж учудено вдигна поглед от камината.

– Естествено. Малка е, но ми върши работа.

– Отидете в Москва. В Александровския парк. При огромната гранитна плоча до вечния огън. Попитайте ги какво трябва да направите. Не питайте мен, тях питайте.

Монк си тръгна. Преди да се зазори, вече се беше прибрал в поредното скривалище с двамата си чеченски телохранители. Същата нощ взривиха печатницата.

Ако трябва да се класират множеството древни и тайнствени институции, които и до днес съществуват във Великобритания, първото място без съмнение ще се падне на Лондонския хералдически институт, основан още по времето на Ричард III. Най-високо в йерархията на този институт стоят пазителите на гербовете и херолдите.

В Средновековието херолдите — или иначе казано вестителите – са били използвани, за да пренасят съобщения между воюващите страни през бойното поле по време на примирие.

Между войните те били натоварвани със съвсем други задачи. В мирно време рицарите и благородниците се събирали да показват бойните си умения в дуели и турнири. И тъй като участниците били облечени от главата до петите в доспехи, херолдите, чието задължение било да обявяват имената на съперниците във всеки един турнир, трудно разпознавали мъжете зад шлемовете.