Фредерик Форсайт - Иконата

– Сега натисни този бутон тук. На него пише друго, но той дава команда за кодиране.

Монк натисна копчето. Нищо не стана. Съобщението му продължи да стои на екрана.

– Сега изключи компютъра.

Текстът изчезна.

– Толкоз – каза Дани. – Всичко е изтрито от паметта завинаги. Кодираното ти съобщение вече се намира във „Върджил" – така сме кръстили картата – и чака да бъде излъчено. Сега пусни пак лаптопа.

Монк включи машинката. Екранът светна, но остана празен.

– Сега натисни тук. Клавишът по принцип има други функции, но когато „Върджил" е вътре, дава команда за приемане и предаване. От тук нататък, просто трябва да оставиш компютъра включен. Два пъти дневно над мястото, където се намираш, минава сателит. Програмиран е, като се приближи, да започне да излъчва сигнал към земята. Предава на същата честота като „Върджил", само че са му необходими наносекунди и сигналът е кодиран. С две думи, казва: „Там ли си, бебче?“ „Върджил“ чува сигнала, идентифицира Майката, потвърждава и изпраща твоето съобщение. В нашия жаргон на това му викаме „здрависване“.

– И толкоз?

– Не съвсем. Ако Майката има съобщение за "Върджил“, тя също предава. „Върджил“ получава информацията – кодирана с еднократен код, след което Майката отминава и изчезва. Междувременно вече е изпратила твоето съобщение до базата, където и да се намира тя. Аз не знам и не ми и трябва.

– Трябва ли да стоя при машината, докато прави всичко това? – попита Монк.

– Разбира се, че не. Можеш да ходиш, където си искаш. Като се върнеш, ще види, че екранът продължава да свети. Натискаш това копче тук. На него не пише "Декодиране“, естествено, но това са му фукциите, когато „Върджил“ е вътре. Съобщението от дома ще ти се появи на екрана. Прочиташ го, изключваш компютъра и всичко се изтрива. Завинаги. А сега, най-важното. Ако искаш да пръснеш малкото мозъче на "Върджил“ на парчета, трябва да набереш тези четири цифри последователно. – Той показа на Монк някакъв номер, написан на късче картон. – Така че никога не го прави, освен ако не искаш „Върджил“ да се превърне просто в обикновена кредитна карта.

В продължение на два дни двамата повтаряха процедурите отново и отново, докато не се убедиха, че всичко е напълно ясно. След това Дани си замина за силиконовия свят, в който живееше.

В края на третата седмица всички инструктори си тръгнаха от замъка Форбс доволни.

Същия ден Монк, Сайрън и Мич седяха в приемната след вечеря, когато Монк попита:

– Кой телефон мога да ползвам?

Мич вдигна глава от шахматната дъска, на която Сайрън го довършваше, и кимна към телефона в ъгъла.

– Насаме – каза Монк.

Този път и двамата впериха погледи в него.

– Няма проблеми – отвърна Сайрън. – Иди в кабинета.

Монк седна сред книгите и ловните трофеи в личния кабинет на лорд Форбс и набра дълъг номер. Телефонът отсреща иззвъня в малка дървена къща в Кроузът, Централна Вирджиния, където слънцето, подминало Шотландия преди пет часа, клонеше към залез над Симите хребети. На десетото позвъняване в слушалката се чу женски глас:

– Ало?

В съзнанието на Монк изникна малката, но уютна дневна, огънят в камината зиме, алените проблясъци по сватбените мебели, които толкова обичаше и лъскаше.

– Здравей, мамо, Джейсън е.

Старческият глас зазвънтя от радост.

– Джейсън! Къде си, синко?

– Пътувам, мамо. Как е татко?

След удара баща му прекарваше повечето от времето си в люлеещия се стол на верандата, загледан в малкото градче и планините отвъд, където преди четирийсет години бе водил първородния си син на лов.

– Добре е. Дреме на верандата. Топло е. Изкарахме дълго и горещо лято. Ще му кажа, че си се обаждал. Ще се зарадва. Кога ще ни дойдеш на гости? Толкова отдавна не сме се виждали.

Имаше двама братя и една сестра, отдавна напуснали скромния дом. Единият работеше за застрахователна компания, другият продаваше имоти по крайбрежието на Чесапийк, а сестра му бе омъжена за фелдшер. И тримата бяха във Вирджиния и често отскачаха да видят родителите си. А него все го нямаше.

– Веднага щом се освободя, мамо. Обещавам.

– Пак заминаваш, нали, сине?

Монк знаеше какво има предвид. Беше разбрала за Виетнам още преди да пристигне повиквателната, години наред му се обаждаше във Вашингтон преди всяко пътуване в чужбина, сякаш подозираше нещо, което по никакъв начин не би могла да знае. Какво нещо е майката... Деляха ги пет хиляди километра, а тя сякаш усещаше опасността.