Фредерик Форсайт - Иконата

– Добре тогава, ще предупредя госпожа Макгиливрей, че ще отидете. Тя ще бъде на ваше разположение.

След тези думи лорд Форбс затвори телефона и отиде да си дояде обяда.

Призори на шестия ден самолетът на Британските авиолинии от Маями кацна на летище „Хийтроу“ и изсипа Джейсън Монк и останалите четиристотин пътници в най-натовареното летище на света. Дори в този ранен час пътниците, пристигащи от различни точки на планетата, бяха хиляди и на гишетата за паспортна проверка имаше опашка. Монк беше пътувал в първа класа и редът му дойде бързо.

– Бизнес или развлечения, сър? – попита служителят.

– Туризъм – отвърна Монк.

– Приятно прекарване.

Монк прибра паспорта си и тръгна към линията за багаж. След около десетина минути куфарите започнаха да излизат. Неговият бе сред първите двайсет. Той го взе и тръгна през Зеления коридор. Никой не го спря за проверка. В салона за посрещани гъмжеше от хора. Много от тях бяха шофьори, вдигнали табелки с имената на фирми или отделни пътници. На нито една не пишеше: „Монк“.

Пътниците започнаха да прииждат зад него и той неохотно тръгна напред. Пак нищо. Влезе между загражденията, които образуваха коридор към основната зала, и тъкмо излизаше от другия край, когато дочу глас в ухото си:

– Господин Монк?

Мъжът беше около трийсетгодишен, с джинси и бежово кожено яке. Беше късо подстриган и изглеждаше страшно як.

– Същият.

– Паспорта ви, сър, ако обичате.

Монк му го подаде и мъжът провери самоличността му. От километри си личеше, че е бивш войник, а като гледаше здравите му възлести ръце, Монк можеше да се обзаложи, че не е прекарал службата си в тила. Мъжът му върна паспорта и каза:

– Аз съм Сайрън. Моля, последвайте ме.

Вместо да се насочи към паркирана кола, младежът взе куфара на Монк и тръгна към автобуса, който обслужваше територията на летището. Стигнаха до първи терминал, без да разменят нито дума.

– Няма да ходим в Лондон, така ли? – попита Монк.

– Не, сър. Отиваме в Шотландия.

Сайрън купи два билета и след около час бизнесполетът от Лондон за Абърдийн излетя към родината на уискито.

На борда Сайрън извади последния брой на списание „Армия и отбрана“ и се зачете. Каквито и да бяха качествата му, общителността не бе сред тях. Монк изяде втората си самолетна закуска за сутринта и се опита да навакса малко от изгубения над Атлантика сън.

На летището на Абърдийн ги чакаше голям ландроувър с поредния мълчалив бивш войник зад волана. Шофьорът и Сайрън си размениха пет приказки, което сигурно минаваше за дълъг разговор, и роувърът потегли.

Монк не беше виждал шотландските планини, които започваха веднага след летището в покрайнините на крайбрежния Абърдийн. Безименният шофьор пое по шосе А-96 и седем мили по-нататък сви наляво. На табелката пишеше просто: Кемней. Преминаха през селцето Монимъск и излязоха на шосето Абърдийн – Алфорд. След три мили роувърът сви надясно, мина през Уайтхаус и продължи към Кейг.

Отдясно проблесна река и Монк си помисли дали в нея има сьомга или пъстърва. Малко преди Кейг колата изведнъж свърна от пътя, мина по малък мост над реката и продължи нагоре по възвишенията. След два завоя отпред изникна каменното туловище на старинен замък, кацнал достолепно на самия връх на хълма. Шофьорът се обърна и каза:

– Добре дошли в замъка Форбс, господин Монк.

Длъгнестата фигура на сър Найджъл Ървин, с таке на главата, около което белите му кичури се развяваха на вятъра като крила, се появи на входа.

– Как беше пътуването? – попита.

– Добре.

– Но уморително все пак. Сайрън ще ти покаже стаята. Изкъпи се, дремни малко, обядът е след два часа. Чака ни много работа.

– Знаеше ли, че идвам? – попита Монк.

– Да.

– Сайрън не позвъни на никого.

– А, разбирам какво имаш предвид. Мич... – той посочи шофьора, който разтоварваше багажа – .., също беше на „Хийтроу“. Пътува с вас в самолета за Абърдийн. Отзад в дъното на салона. Докато вие сте чакали за багажа, той е излязъл от летището и е докарал роувъра. Бил е пред входа пет минути преди да дойдете.

Монк въздъхна. Не беше забелязал Мич нито на „Хийтроу“, нито в самолета. Иначе Ървин беше прав: чакаше го много работа. Хубавото бе, че щеше да я върши с професионалисти.

– Тия момчета ще дойдат ли там, където отивам аз?

– За съжаление не. Там ще бъдеш съвсем сам. А ние тук в следващите три седмици ще се опитаме да ти помогнем да оцелееш.

Обядът беше смляно агнешко месо, завито в картофена кора. Домакините му го наричаха овчарски пай и го поливаха с пикантен черен сос. Бяха петима на масата: сър Найджъл – любезният домакин, Монк, Сайрън и Мич, които винаги се обръщаха и към него и към Ървин с „шефе“, и един дребен, енергичен мъж, който говореше добър английски, но с руски акцент.