Фредерик Форсайт - Иконата

Монк сгъна писмата, сложи ги на масата между двата люлеещи се стола и спокойно каза.

– Доста мръсен номер, сър Найджъл.

– Боя се, че да — отвърна Найджъл Ървин, загледан в гладката вода. – Но това е положението.

– Не можете ли да намерите друг човек? – попита Монк.

– Не искам друг. Искам вас.

– Добре, съсипете ме тогава. Случвало ми се е и преди. Оцелявал съм. Ще оцелея пак. Но няма да се върна в Русия.

Ървин въздъхна и взе Черния манифест от масата.

– Кери беше прав. Каза ми: няма да го убедиш, нито с пари, нито със заплахи. Това му бяха думите.

– Е, поне Кери не е оглупял с възрастта – отвърна Монк и се изправи. – Не мога да кажа, че ми е било приятно след всичко това. Но не мисля, че имаме какво повече да си кажем.

Сър Найджъл Ървин също стана. На лицето му бе изписана тъга.

– Сигурно сте прав. Жалко, много жалко. Само още нещо. Комаров няма да дойде на власт сам. До него неотлъчно ще бъде личният му телохранител и командир на Черната гвардия. Когато започне геноцидът, той ще ръководи всичко, ще бъде главният екзекутор на нацията.

Той извади една снимка и му я подаде. Монк се вгледа в каменното лице на мъж с около пет години по-възрастен от него. Англичанинът вече крачеше към пясъчния път, където бе оставил джипката си.

– Кой, по дяволите, е той? – извика Монк след него.

Гласът на стария разузнавач долетя в здрача?

– А, той ли? Това е полковник Анатолий Гришин.

Летището на Кайкос не е най-прекрасното в света, но въпреки малките си размери е достатъчно удобно за пристигащите и заминаващите пътници, тъй като формалностите минават бързо.

На следващия ден сър Найджъл Ървин пусна единствения си куфар по лентата, мина набързо през паспортната проверка и бе отведен в залата за заминаващи. Самолетът на Американските авиолинии вече чакаше на огряната от слънце писта.

Заради жегата повечето от сградите бяха съвсем отворени от едната страна и само телена ограда делеше залата от настилката отвън. Един човек дотича зад загражденията и започна да оглежда залата. Ървин се приближи. В този момент по уредбата повикаха пътниците за полета на Американските авиолинии и хората тръгнаха към самолета.

– Съгласен съм – извика Джейсън Монк през оградата. – Кога и къде?

Ървин извади самолетен билет от вътрешния си джоб и го промуши през телта.

– Кайкос – Маями – Лондон. Първа класа, естествено. След пет дни. Колкото да си уредиш нещата тук. Ще отсъстваш три месеца. След изборите през януари вече ще е късно. На летище "Хийтроу" ще те чака човек.

– Вие ли?

– Съмнявам се. Някой друг.

– Как ще го позная?

– Той ще те познае.

Земната стюардеса припряно го хвана за ръката.

– Господин Ървин, самолетът чака.

Той се обърна и тръгна към пистата.

– Впрочем, офертата остава – подвикна през рамо.

Монк извади двете писма и ги размаха във въздуха.

– А тези тук?

– Изгори ги, момчето ми. За разлика от документа, те са фалшиви. Все някак трябваше да те притисна, нали разбираш?

Вече наближаваше самолета, когато зад гърба му се чу вик.

– Вие, сър, сте един стар мръсник!

Стюардесата вдигна изумен поглед към Ървин.

– И слава Богу – каза той с усмивка.

Със завръщането си в Лондон сър Найджъл Ървин веднага се хвана на работа. Предстоеше му тежка и изключително натоварена седмица.

Беше останал с отлични впечатления от Джейсън Монк, характеристиката, която му бе дал неговият бивш началник Кери Джордан също будеше възхищение, но десет години извън занаята бяха твърде много за един разузнавач.

Нещата се бяха променили. Русия се бе променила до неузнаваемост. От Съветския съюз, който Монк познаваше от кратките си посещения и дългогодишното надлъгване, не бе останало почти нищо. Дори картата не беше вече същата – почти всички селища, местности, улици и площади бяха възвърнали имената си от времето преди революцията. Пуснат в съвременна Москва без стабилна предварителна подготовка. Монк щеше да се види в чудо от промяната.

И дума не можеше става да се обърне за помощ към Британското или Американското посолство. Те нямаха и не трябваше да имат нищо общо със случая. Но все пак Монк щеше да има нужда от място където да се скрие, от приятел, който да му се притече на помощ в нужда.

От друга страна, доста неща в Русия бяха останали почти незасегната от промяната. Страната продължаваше да поддържа огромен вътрешен разузнавателен апарат – Федералната служба за сигурност, наследник на бившото Второ главно управление на КГБ. Анатолий Гришин беше напуснал службите, но сто на сто бе запазил връзките си в тях.