Фредерик Форсайт - Иконата

Той допи дайкирито си и се върна при лодката да каже на Джулиъс, че трябва да се срещнат в седем, за да заредят с гориво и да качат свежа стръв на борда.

Клиентът се появи в девет без петнайсет на следващата сутрин. Беше по-възрастен от обичайните рибари, всъщност направо застаряващ. Носеше светъл панталон, памучна риза и бяла панамена шапка. Спря на пристана пред лодката и подвикна:

– Капитан Монк?

Джейсън изтрополи по мостика и слезе да го посрещне. Явно беше англичанин, поне aко се съдеше по акцента му. Джулиъс му подаде ръка да се качи на борда.

– Возили ли сте се на лодка преди, господин Ървин? – попита Джейсън.

– Честно казано, не. Това ми е за първи път. Новак съм, така да се каже.

– Не се притеснявайте, сър. Попаднали сте в добри ръце. Морето е съвсем спокойно днес, но ако се почувствате зле, просто кажете.

Монк не спираше да се изненадва колко много туристи излизат в океана с мисълта, че там водата е толкова спокойна, колкото и в залива. В туристическите брошури морето наистина изглеждаше гладко като огледало, но по тия места понякога имаше доста опасни вълнения.

Той изведе „Фокси лейди“ от залива и пое надясно към Селърс Кът. Отвъд Нортуест Пойнт вълнението щеше да е прекалено силно за възрастния му клиент, но той знаеше едно местенце от другата страна, малко след Пайн Кий, където морето беше по-спокойно а и риба можеше да се намери.

След около четирийсет минути на пълен ход Монк забеляза голямо петно водорасли и намали скоростта. Златоперките се криеха точно на такива места – търсеха сянката и се спотайваха под повърхността.

Джулиъс заложи четири въдици и лодката започна бавно да кръжи около водораслите. На третата обиколка една от плувките изчезна. Пръчката рязко се огъна и влакното започна да се размотава със свистене от макарата. Англичанинът стана от мястото си под тентата и спокойно се настани на столя в края на палубата. Джулиъс му подаде въдицата, пъхна дръжката между бедрата му и започна да прибира другите три влакна.

Джейсън Монк изведе „Фокси лейди“ от водораслите, увеличи леко скоростта и слезе на палубата. Рибата вече не размотаваше влакното, но продължаваше да огъва пръчката.

– Дръпнете леко назад – каза учтиво Монк. – Само колкото да изправите пръчката, после отпуснете и започнете да прибирате влакното.

Англичанинът започна криво-ляво да изпълнява инструкциите. След десетина минути каза:

– Мисля, че не си прецених силите. Май няма да се справя.

– Не се притеснявайте, мога аз да поема, ако искате.

– Ще ви бъда много благодарен.

Монк седна пред въдицата, а клиентът се оттегли под сянката на тснтата. Часът беше десет и половина и жегата бе свирепа. Слънцето вече светеше високо над кърмата и лъчите му, отразени в синята вода, направо прогаряха зениците.

След десет минути борба рибата най-после беше придърпана до страничната греда. Но щом видя корпуса, тя отново понечи да се освободи, размотавайки още трийсет метра влакно.

– Какво е? – попита клиентът.

– Делфин, при това огромен – отвърна Монк.

– Боже, та те са толкова мили.

– Не, не такъв делфин. Просто името е същото. Викат им и златоперки. Разрешени са за риболов и са страшно вкусни.

Джулиъс бе приготвил куката и когато златоперката проблесна край корпуса, той замахна сръчно и преметна двайсеткилограмовата риба на палубата.

– Отличен улов, господине – подвикна момчето.

– Благодаря, но мисля, че уловът е на господин Монк, а не мой.

Монк стана от стола, откачи куката от устата на златоперката и свали металните поводи от влакното. Джулиъс, който тъкмо се канеше да прибере улова в сандъка, погледна учуден. Сега, когато златоперката беше на палубата, трябваше отново да заредят четирите въдици, а не да ги събират.

– Иди горе и поеми руля – каза му тихо Монк. – Карай към залива. Бавничко, без да бързаш.

Джулиъс кимна без разбиране и кльощавата му абаносова фигура се изкатери по стълбичката до кабината. Монк бръкна в сандъка с лед, извади две кутийки бира, отвори ги и подаде една на клиента си. После седна на сандъка и погледна към възрастния англичанин под тентата.

– Не сте дошъл, за да ловите риба, нали, господин Ървин.

Тонът му не беше въпросителен. Явно беше убеден в думите си.

– Всъщност не си падам особено по риболова.

– Забелязах. И не сте господин Ървин, нали? Нещо ме гложди през цялото пътуване. Едно височайше посещение в Лангли преди много години. На самия началник на Британската разузнавателна служба.