Фредерик Форсайт - Иконата

– Уволниха ли го? – попита англичанинът.

– На часа. Всички много му съчувстваха, разбира се. Особено когато писмото бе прочетено в превод пред комисията. Даже ми разрешиха да се застъпя за него. Но решението бе категорично. Дори след ареста на Еймс, беше недопустимо служители на Управлението да млатят началниците си, каквато и да е причината.

Сервитьорът вече им хвърляше подканящи погледи. Двамата мъже станаха и тръгнаха към вратата.

– А какво стана с Мългрю?

– Уволниха го дисциплинарно година по-късно, когато цялата история с Еймс се разнищи.

– А Монк?

– Напусна града. Живееше с някакво момиче по онова време, но след случката се разделиха. Чуx че си е взел пенсията наведнъж. Във всеки случай не е във Вашингтон.

– А имаш ли представа къде е?

– Последно разбрах, че бил някъде при вас.

– В Лондон ? В Англия ?

– Не. Някъде из колониите.

– Зависими територии. Вече не се казват колонии. Къде по-точно?

– Някъде из островите Теркс-и-Кайкос. Нали ти казах, че си пада по морски риболов? Последно чух, че си бил купил лодка и си изкарвал прехраната, като возел туристи насам-натам.

Денят беше слънчев и топъл и Джорджтаун изглеждаше по-красив от всякога. Двамата застанаха на тротоара пред „Ла Шомиер“ да чакат такси за Кери Джордан.

– Наистина ли искаш да го изпратиш в Русия, Найджъл?

– В общи линии такъв е планът.

– Няма да се съгласи. Закле се кракът му повече да не стъпи там. Обядът беше прекрасен, виното също, но се опасявам, че ти загубих времето. Благодаря ти все пак, но съм сигурен, че няма да го убедиш. Нито с пари, нито със заплахи, нито с нищо.

Зададе се такси. Двамата си стиснаха ръцете, Джордан се качи в колата и замина, а сър Найджъл пресече улицата и тръгна към хотела си. Трябваше да звънне тук-там.

„Фокси лейди“ бе завързана за пристана и заключена за през нощта. Джейсън Монк си взе довиждане с тримата италианци, които, макар да не бяха уловили кой знае какво, бяха останали доволни от пътуването почти колкото и от виното, което бяха донесли със себе си на борда.

На масата до пристана Джулиъс почистваше главите и вътрешностите на две средноголеми златоперки. В джоба му шумолеше надницата му от днешните чартъри и бакшишът, който италианците му бяха оставили.

Монк мина покрай „Тики Хът“ и тръгна към „Банана Боут“, чиято покрита дървена тераса вече беше пълна с подранили пияници. Отиде до бара и кимна на бармана.

– Както обикновено? – усмихна се Роки в отговор.

– Защо не? Аз съм човек с навици.

Беше постоянен клиент на заведението от години и се бяха разбрали с Роки хората да го търсят в „Банана Боут" , когато е на плаване. Всъщност телефонният номер на ресторанта беше на всички картички които бе раздал из хотелите на острова, за да привлича клиенти.

Мейбъл, жената на Роки, подвикна иззад иззад тезгяха.

– Търсиха те от „Грейс Бей Клъб“.

– А-ха. Казаха ли нещо?

– Не, просто да им се обадиш.

Мейбъл му подаде телефона, който държеше зад касовия си апарат, и Монк позвъни на рецепцията в хотела. Жената отсреща веднага го позна.

– Здравей, Джейсън, как беше днес?

– Немота да се оплача, Луси. И по-лошо е било. Ти ли си ме търсила ?

– Да. Какво ще правиш утре?

– Ах ти, немирнице, какво си намислила?

Едрата, весела лелка на рецепцията в хотела на три мили от брега прихна в звънлив смях.

Постоянните жители на острова не бяха кой знае колко, а онези от тях, чиято работа бе да глезят туристите, осигуряващи единствените приходи в района, се познаваха по име и често си разменяха добронамерени шегички, колкото да минава времето. По тия места хората все още бяха като едно време: дружелюбни, общителни и спокойни.

– Пак ли започваш, Джейсън Монк? Питам те дали имаш клиент за утре?

Монк се замисли. Беше си наумил да остане на брега, за да пооправи едно-друго на лодката – работа, която никога не свършваше за шкипърите, – но чартърът си беше чартър, пък и финансовата компания в Маями, която още притежаваше половината от „Фокси лейди“, никога не забравяше да си потърси вноските.

– Не, свободен съм. Целодневен или полудневен?

– Полу. Сутринта. Какво ще кажеш за девет часа?

– Става. Обясни на хората къде да ме намерят. Ще ги чакам.

– Не е група, Джейсън. Един човек е. Някой си господин Ървин. Ще му обясня всичко. Чао засега.

Джейсън остави слушалката. Рядко му се случваше да вози по един клиент. Обикновено идваха поне по двойки. Сигурно ставаше дума за някой турист, чиято съпуга бе отказала да го придружи. Това беше съвсем нормално.