Фредерик Форсайт - Иконата

Текстът беше на руски, написан с неравен почерк и черно мастило, което на места прекъсваше. Отгоре пишеше:

„Нижни Тагил, септември 1994 г.

А по-надолу:

„Скъпи Джейсън,

Когато получиш това писмо, ако изобщо го получиш, аз вече ще съм мъртъв. Тиф, нали разбираш? Идва с мухите и въшките. Тук затварят лагера, разрушават го, изтриват го от лицето на земята,

Неколцина от политическите получиха амнистия: в Москва има някакъв нов човек на име Елцин. Един от амнистираните ми е приятел, литвиец, писател и интелектуалец. Мисля, че мога да му се доверя. Обеща ми да скрие писмото и да го изпрати, като се прибере у дома.

Мен ще ме качат на поредния влак, поредния товарен вагон, който да ме откара на ново място. Никога обаче няма да го видя. Затова реших да се сбогувам с теб и да ти разкажа някои неща като за последно.“

Писмото описваше онова, което се бе случило след ареста в Източен Берлин преди три години и половина. Николай Туркин разказваше за побоищата в подземията на Лефортово, за това как не е виждал смисъл да премълчи каквото и да било. Описваше вонящата, оцапана с екскременти килия, вечно мокрите стени, кучешкия студ, прожекторите в лицето му, изкрещяните въпроси, ударите, насинените очи и изпочупените зъби.

Разказваше и за полковник Анатолий Гришин за сатанинското му задоволство от триумфа за изледавателствата му над трима мъже, чиито имена той за първи път чуваше: Круглов, Блинов и Соломин за онова, което полковникът бе направил, за да принуди сибирския воин да говори.

„Когато всичко свърши, вече се молех да умра, както толкова пъти съм правил оттогава насам Много хора се самоубиха в лагера, но аз все се надявах, че ако издържа един ден може би ще дочакам свободата. Не че ще ме познаеш, ако ме видиш. Нито пък Людмила и синът ми Юрий. Косата ми опада съвсем, зъбите също. Онова, което е останало от тялото ми, гние в рани и изгаря от треската.“

Той пишеше за дългото пътуване от Москва до лагера в товарния вагон, пълен с крадци и убийци, които пребивали до безсъзнание и плюели в лицето му, за да го заразят с туберкулоза. Описваше и самия лагер, където получавал най-ниската дажба и най-тежката работа от всички. На шестия месец счупил ключицата си от носене на дънери, но никой не си направил труда да го лекува. Напротив, като разбрали за нараняването му, надзирателите го накарали занапред да носи дънерите на счупеното рамо.

Накрая завършваше:

„Не съжалявам за онова, което направих. Този режим трябваше да си отиде.

Дано сега народът ми да може да се радва на свободата. Жена ми е там някъде сред тях, надявам се да е щастлива. И синът ми Юрий. Той дължи живота си на теб. Благодаря ти за това. Сбогом, приятелю. Николай Илич.“

Джейсън Монк сгъна писмото, остави го на масата, зарови лице в дланите си и зарида като дете. Не отиде на работа този ден. Не се и обади да обясни защо. Не отговори на звъненето на телефона. В шест вечерта, когато навън беше вече тъмно, той отвори телефонния указател, записа си нещо, качи се на колата и отиде в Арлинггън.

Почука учтиво на вратата на къщата, която търсеше,а когато вратата се отвори, кимна на жената на прага и каза:

– Добър вечер, госпожо Мългрю.

После невъзмутимо мина покрай нея и влезе в къщата.

Кен Мългрю беше в хола, без сако, с голяма чаша уиски в ръка. Обърна се, видя неканения гост и викна:

– Как се осмеляваш да...

Това бяха последните членоразделни звуци, които щяха да излязат от устата му през следващите няколко седмици. Монк го удари, с все сила, право в челюста.

Мългрю беше по-едър, но бе изгубил форма и още не се бе съвзел след пиянски обяд. Беше ходил на работа през деня, но в Управлението цареше пълна суматоха. Хората се скупчваха потресени по ъглите и шепнешком обсъждаха новината, която бушуваше като горски пожар.

Монк го удари всичко на всичко четири пъти –по веднъж за всеки загинал агент. Освен челюстта, счупи и носа му, насини и двете му очи и си излезе.

– Доста крайна мярка – вметна Найджъл Ървин.

– Меко казано – отвърна Джордан.

– Какво стана по-нататък?

– За щастие, госпожа Мългрю не викнала ченгетата, а се обадила в Управлението. Оттам изпратили една кола с хора, които пристигнали точно навреме, за да видят как изнасят Мългрю на носилка на път за близката болница. Успокоили жената, тя им разказала за случилото се и те запрашили към дома на Монк. Заварили го в къщи, нахвърлили се да го питат как я мисли тая, а той просто посочил писмото на масата. Те, естествено, не могли да го прочетат, но го взели със себе си.