Фредерик Форсайт - Иконата

Офицерите, които провеждаха разпита, бяха доволни, че са успели да изцедят всичко докрай. Комисията „Монах“ беше приключила работата си. Всичко бе записано на лента. Цялата история, от край до край – момченцето, разболяло се в Найроби през 1983 а, до ареста в кафе „Опера“ миналия септември.

В Първо главно управление някак бяха разбрали че Монк е бил наказан от своите, понижен, съсипан. Това можеше да означава единствено и само, че повече предатели няма. Бяха всичко на всичко четирима. Колкото, толкова! Само един от тях бе жив, но Гришин бе убеден че няма да е за дълго.

Комисията „Монах“ щеше да бъде разпусната. Беше свършила работата си. Оставаше ѝ само да се наслаждава на триумфа. Но Гришин не можеше да триумфира. На последния разпит бе изникнало нещо, което го изкара извън кожата.

Сто метра. Сто нищожни метра... Докладът на оперативната група беше категоричен. През последния си ден на свобода Николай Туркин не е осъществявал контакт с вражески агенти. Прекарал деня в щаба, обядвал в столовата, а после ненадейно излязъл и бил проследен до голямо кафене, където пил кафе и викнал човек да му лъсне обувките.

Ако Туркин не се беше изпуснал по време на разпита, изобщо нямаше да разберат. Двамата оперативни от другата страна на площада бяха видели васкаджията: дошъл, свършил си работата и си отишъл. Секунди по-късно колите на КГБ, с Гришин до шофьора на първата, спрели пред кафенето. В този момент полковникът е бил едва на сто метра от Джейсън Монк на територия под съветско командване.

Всички погледи в залата за разпити се бяха обърнали към него и сякаш му казваха: „Ти ръководеше ареста. Как си могъл да изпуснеш такава плячка?!“

Гришин се закле да накара Туркин сам да пожелае смъртта. Не можеше да се отърве така лесно. Трябваше да бъде наказан. Но началниците не бяха на това мнение. Генерал Бояров лично му каза, че председателят на КГБ иска бърза екзекуция. Притеснявал се, че в тия повратни времена може и да му се размине. Щял да занесе заповедта за подпис при президента още същия ден и настояваше предателят да бъде разстрелян веднага.

А времената наистина се променяха. С удивителна бързина. Службите, за които работеше, бяха под непрекъснатия обстрел на ония отрепки от новата независима преса. Само да му паднеха, Гришин знаеше как да се оправи с тях.

Онова, което не можеше да знае обаче, бе, че собственият му началник, председателят на КГБ генерал Крючков, ще направи неуспешен опит за преврат срещу Горбачов, който пък, за да му отмъсти, ще раздроби КГБ на няколко отделни структури и целият Съветски съюз окончателно ще се разпадне през декември.

Докато Гришин седеше в кабинета си през онзи януарски ден, генерал Крючков сложи заповедта за екзекуцията на бившия полковник от КГБ Туркин на бюрото на президента. Горбачов взе писалката, спря за миг и отново я остави. _

Предишния август Саддам Хюссйн бе нападнал Кувейт, а сега американски самолети правеха Ирак на пух и прах. Настъплението по суша бе въпрос на дни. Много държавници търсеха начин да се намесят, предлагайки услугите си като посредници за мир. Мисията беше твърде примамлива. Един от тях бе Михаил Горбачов.

– Разбирам престъплението на този човек и съм съгласен, че той трябва да умре – каза президентът.

– Такъв е законът – отвърна Крючков.

– Да, но в този момент.., смятам, че едва ли е твърде препоръчително.

Тонът на президента не търпеше възражения. Той върна заповедта, без да я подпише, и каза:

– Имам право да помилвам този човек и смятам да се възползвам от него. Седем години строг режим.

Генерал Крючков си тръгна бесен. Този упадък не можеше да продължава повече. Рано или късно той и останалите, които мислеха като него, трябваше да се вдигнат на бунт.

За Гришин новината бе последният удар на един отвратителен ден. Единственото, което можеше да направи, бе да се постарае Туркин да бъде изпратен в лагер, в който нямаше шансове да оцелее.

В началото на 80-те лагерите за политически затворници бяха преместени от твърде достъпната Мордавия по на север в района около Перм, родното място на Гришин. Десетина от тях бяха съсредоточени край Всесвятское. Най-известните бяха Перм-35, Перм-36 и Перм-37. Но имаше и един много специален лагер, запазен за предатели. Нижни Тагил всяваше ужас дори и сред хората на КГБ.

Колкого и жестоки да бяха надзирателите, те живееха извън лагерите и издевателствата им можеха да бъдат само откъслечни и косвени: намаляване на дажбите увеличаване на работата. За да е сигурно, че „образованите“ затворници ще се сблъскват постоянно с реалностите на живота, в Нижни Тагил бе въдворена специално подбрана група от най-злите и безпощадни криминални престъпници от всички лагери.