Фредерик Форсайт - Иконата

Отсреща през площада в слушалките на безгрижните младежи се чу глас:

– Готови сме. Пристъпваме към арест. Тръгвайте. Две сиви татри излязоха иззад ъгъла и заковаха пред кафенето. От първата изскочиха трима мъже, избутаха пешеходците от пътя си и сграбчиха един от клиентите. От втората излязоха още двама, отвориха задната врата и застанаха като на пост.

От масите се чуха викове, но преди някои да успее да реагира, мъжът със светлия костюм беше набутан във втората кола, вратата се затръшна и шофьорът отпраши със скърцане на гуми. Пътниците на първата кола се метнаха вътре и тръгнаха след тях. Цялата операция трая седем секунди.

На стотина метра оттам Джейсън Монк безпомощно гледаше как арестуват приятеля му.

– Какво стана след Берлин? – попита сър Найджъл Ървин.

Клиентите в ресторанта прибираха един по един кредитните си карти и си тръгваха. Англичанинът понечи да налее още вино, видя, че бутилката е празна, и махна на келнера да донесе втора.

– Да ме напиеш ли се опитваш, Найджъл? – попита Джордан с укорителна усмивка.

– Ни най-малко. Опасявам се, че и двамата сме вече достатъчно стари и грозни да пием виното си като джентълмени.

– Сигурно си прав. Освен това напоследък рядко ме черпят със „Шато Бешвел“.

Сервитьорът донесе втората бутилка, получи одобрението на сър Найджъл, отвори я и я остави на масата.

– Е, за какво ще пием? – попита Джордан. – За Голямата игра? Или може би за Голямо надлъгване.

– Не, за миналите дни. И за чистотата. Том май най-много ми липсва. Младите вече го нямат. Неоспорима морална чистота.

– И аз бих пил за това. Та за Берлин. Монк се върна бесен като разярен тигър. Мен вече ме нямаше, разбира се, но все още поддържах връзка с хора като Милт Биърдън. Малко ли години сме работили заедно? Той ми разказа какво става. Монк започнал да обяснява на всеки, който желаел да го изслуша, че в Съветския отдел има предател, и то на доста висок пост. Естествено, никой не искал и да чуе. Казали му да напише доклад. Написал го. Ако го прочетеш, косата ти ще настръхне. Почти няма човек, който да не е обвинен в отявлена некомпетентност. Междувременно Милт Биърдън най-после успял да изгони Еймс от Съветския отдел. Но онзи е като бълха, няма отърване от него. Директорът току-що бил сформирал нов контраразузнавателен център с група за анализи, в която имало звено, занимаващо се със Съветския съюз. За шеф на това звено се търсел бивш висш офицер от управление .,Операции“. Мългрю предложил Еймс и работата, естествено, се уредила. Оттам нататък се сещаш към кого трябвало да адресира оплакванията си Монк. Към самия Олдрич Еймс.

– И това ако не е срив в системата – промърмори Ървин.

– Народът добре е казал, Найджъл, злото зло не го хваща. От гледна точка на Еймс, новият пост бил просто идеален. Можел спокойно да покрие доклада на Монк и така и направил. Дори отишъл по-далеч: обвинил го, че търси под вола теле. Къде са ти доказателствата?, питал. В крайна сметка наистина сформирали вътрешна комисия, но не за да търсят предател, а за да изобличат Монк.

– Другарски съд?

Кери Джордан кимна с огорчение.

– Нещо такова. Щях да се застъпя за Джейсън, но по онова време кирливите ми ризи още висяха из дирекцията. Както и да е, председател на комисията станал Кен Мългрю. Заседавали, каквото заседавали, и решили, че Монк си е измислил срещата в Берлин, за да спаси залязващата си кариера.

– Много мило от тяхна страна.

– Направо страхотно. Но по онова време в управление „Операции“ вече беше пълно с бюрократи, като се изключат няколкото стари пушки, оставени да си дослужат до пенсия. След четирийсет години най-после бяхме спечелили Студената война. Съветската империя се разпадаше. Вместо да отдадат заслуженото на хората, отвоювали победата, ония само гледаха какви интриги да завъртят и с кого да се заядат.

– А Монк, какво стана с него?

– Едва не го уволниха. Но напълно го съсипаха като професионалист. Преместиха го на някаква мижава длъжност в архива или нещо подобно. Направо го закопаха. Трябваше да напусне. Да си вземе пенсията и да се махне, но той винаги в е бил страшен инат. Остана си на мястото, убеден, че един ден правотата му ще бъде доказана. Три години гни на тая работа, но накрая постигна своето.

– Убедиха ли се?

– Естествено. Но беше твърде късно.

Москва, Януари 1991

Полковник Анатолий Гришин излезе от стаята за разпити и се оттегли в кабинета си, посинял от ярост.